Нервното момиче сгъва пране в стаичка до рецепцията и я питам дали някой ме е търсил. Тя изглежда изненадана, но не е толкова груба да каже: „Точно пък теб кой ще те търси?“. Отговаря: „Не, госпожице“ и ми подава току-що изпраните ми риза и панталон. Благодаря й и отивам до стаята си, отключвам вратата и се мушвам вътре, като бързо залоствам зад себе си. Облягам чело на дървото и няколко мига вдишвам дълбоко.
Чувам глас, от който сърцето ми едва не спира.
— Добър вечер, госпожице О'Мали.
Завъртам се рязко и се оглеждам. Прозорецът с витража е открехнат, а цветовете му не личат на фона на нощното небе. На леглото е брезентовата ми торба, отворена и изпразнена. А в сенките до запалената камина се вижда тъмен силует. Той пристъпва напред, на светло, и различавам лицето на лакея, на зеленоокия мъж, с когото се срещнах съвсем за кратко и който, ако не се заблуждавам сериозно, е убил Ифа.
21
Когато се извръщам към вратата и започвам да се боря с резето, той се изсмива.
— О, госпожице О'Мали. Ще стигна до вас, преди да се усетите.
Насилвам се да остана неподвижна, стиснала здраво устни, за да избегна унижението да ме държи като заложница. Колкото съм уплашена, толкова съм и бясна; мислех, че съм отишла достатъчно далеч, че съм била достатъчно умна. Поемам си дълбоко дъх, завъртам се, поглеждам го.
Облечен е в черно, изцяло в черно: панталон, риза, колан за оръжия, жилетка, пелерина. Единствено очите, светлозелени, изпъкват на смуглото му лице. В сенките никой не би го забелязал. Вдига сребърния нож от багажа ми и го размахва, за да ми привлече вниманието.
— А сега бъдете така добра да хвърлите прекрасните си нови оръжия в краката ми. Онзи нож, който виждам на колана ви, и другия от там, където сте го скрили.
— Откъде знаеш за тях?
— Много съм добър в работата си, госпожице О'Мали.
Когато се поколебавам, той въздъхва.
— Не бих желал да ви нараня, госпожице О'Мали, понеже имам изрична заповед да ви върна невредима на годеника ви. — Той небрежно се взира в ноктите на дясната си ръка. — Повредя ли стоката, това ще се отрази на заплащането ми. Хайде сега — кинжалите.
— Понеже работодателят ти е годеникът ми, бих казала, че вече си повредил стоката — изричам, като се надявам тонът ми да не издава притеснението ми.
Изваждам ножовете си и ги подхвърлям в краката му; няма смисъл да се опитвам да го улуча, не умея да мятам ножове.
Зеленоокият се ухилва.
— И определено беше удоволствие, но си мисля, че и за двама ни би било за предпочитане братовчед ви никога да не научи за това. То не говори добре за никого от нас.
— Явно изобщо не ме познаваш, щом си въобразяваш, че съм се загрижила какво мисли за мен Ейдън Фицпатрик. — Накланям глава. — Всъщност даже съм по-склонна да му кажа, ако това ще го ядоса.
Той накланя своята на другата страна и ме поглежда с втренчения поглед на ястреб, забелязал мишка.
— Но несъмнено ви се живее още? Годеникът ви не ми прилича на… търпелив човек.
— Така е, но поне доколкото знам, няма как да си родиш деца от мъртва жена. — Този мъж няма защо да знае за какво са му на Ейдън децата ми. Задавам въпрос, на който навярно вече знам отговора: — Откога работиш за него?
Той вдига и двете си ръце, за да покаже неопределен период от време.
— Не много, няколко месеца. Задачи тук-там, в други градове, на места, където бизнес интересите му биваха благоприятствани от премахването на неколцина съперници. Нов съм във Вълнобор, нали разбирате…
— Не ме е грижа. Не сме познати, които се срещат на вечеринка. Не ме каниш на танц.
— Така е. Доколкото помня, пропуснахме тази част. — Мъжът отново се усмихва и ми се приисква да забия палци в очите му и да ги извадя.
— Ти ли уби баба ми? — питам с тих глас, а думите почти ми причиняват болка, докато се надигат в гърлото и излизат от устата ми. Той кимва и в признанието му има нещо царствено; принц сред убийците. — И Ейдън ти плати да го направиш?
Той отново кимва, този път с отсянка на жалост.
— Защо? — питам и прозвучава като детски хленч.
Боли въпреки факта, че Ифа ме продаде, и въпреки че рядко беше мила с мен. Тя беше там. Беше неизменна част от живота ми. Беше моето семейство, моята кръв, моята опора, а с това е трудно да се разделиш независимо от всичко, невъзможно е толкова бързо да бъде размито и отнесено от прилива на омразата. Любовта е извита кукичка, а семейството — влакното, към което е завързана. Забожда се надълбоко и понякога опитът да я изтръгнеш изцяло нанася повече щети, отколкото ако просто оставиш забитото под кожата и над него се образува белег.