Леля Флорънс се протяга към мен, докосва миниатюрните плисета на ръкава ми, сякаш да оцени стойността им. Тази рокля е стара, вече чак е позеленяла от старост, защото дори не е моя — на майка ми е, ако не се лъжа, носена на погребенията на собствените й баба и дядо. Подозирам, че преди това е принадлежала на още някоя — или няколко — О'Мали. Стилът е направо древен, но важното е, че е черна; Мора я сви малко в талията, защото съм по-слаба от Изолда. За миг се чудя дали да не плесна наподобяващата паяк длан с нейните опипващи пръсти, отдавна отлагано отмъщение, само че костите й навярно ще се натрошат. Изкушението е голямо обаче.
— И е толкова изобретателна. Виж само всичко това!
Тя сочи множеството храни и напитки, сервирани в дългата зала, използвана за балове едно време, когато сме могли да си позволим да каним хора. Покрай стените са наредени бюфети, а масите в центъра образуват редица; до една са натежали от блюда. Всичко (е, поне в тази стая) е почистено, подредено и излъскано от четирите прислужнички, които Ейдън Фицпатрик ни „зае“, необичайна проява на роднинска загриженост в този последен жест към дядо ми. И двете с Ифа сме свикнали с лек слой прах през по-голямата част от времето. И даже баба ми прие, че Мора вече е твърде стара за нещо повече от вяло прокарване на парцал по леснодостъпните повърхности. Леденосините очи на Флорънс проблясват, когато казва:
— Изключително впечатляващо при толкова скромни възможности.
— Баба може да е изключително убедителна, когато пожелае, лельо, както и двамата с чичо Сайлъс добре знаете.
Говореше се, че съпругът на Флорънс, отдавна починал, без да липсва на кой знае кого, е бил уговорен да се раздели със сериозна част от парите си малко преди смъртта си; и те така и не му бяха върнати, защото Ифа го беше убедила освен това да й опрости дълга в завещанието си. Още по-разнообразни са слуховете как е успяла да го уговори. Както отбеляза Флорънс, Ифа е изобретателна. До безскрупулност.
Лицето на леля се изкривява в гримаса; благосклонното изражение, което така се старае да си лепне, просто не издържа на злонравието, стаено вътре в нея и напиращо да излезе като огромно морско чудовище, устремено към повърхността. Мимолетна поява и вече го няма. Не се боя от нея, но за миг коленете ми омекват, може би защото в този момент Флорънс заприлича много на Ифа. Не толкова в чертите, а в озлоблението.
— Ти имаш предостатъчно от нейната кръв — подхвърля тя и от устата й звучи като проклятие. После се усмихва. — Радвам се, че е добре. Грижи се за себе си, Мирен.
Леля Флорънс бавно се отдалечава и я наблюдавам как се провира през навалицата от обвити в черно тела. Спира тук-там да каже нещо, да докосне някого. Някои се отдръпват рязко; други се навеждат към нея.
Тълпата сякаш е оредяла, но се съмнявам някой вече да си е тръгнал — макар че онези, които планират да се върнат във Вълнобор преди мръкнало, ще трябва скоро Да потеглят. Роднините ще се разпръснат из къщата, естествено, ще се разпрострат като паяжина от крило до крило, за да видят всичко, което може да бъде видяно. В последно време рядко имат възможност да ни посещават; от години покани за вечеря почти не са отправяни. Да се надяваме, че няма да откраднат нищо; не защото имат нужда да крадат, а защото сувенирът би бил нещо, с което да се перчат в бъдеще. Трудничко ще им бъде да открият каквато и да е ценност; дори множеството сребърни предмети — вази, статуетки, чинии, прибори, брави, кани, бокали и какво ли още не — вече ги няма, били са разпродадени през годините, за да се платят сметките. Само Ейдън Фицпатрик ни посещаваше редовно, интересуваше се за здравето на Ифа и Ошийн, проверяваше дали имат нужда от нещо, но, както забелязах, без да им предлага кой знае какво. Само колкото да задържи съдебните пристави на разстояние; недостатъчно да ги спаси.
Да спаси нас.
Флорънс се изгубва от поглед и отново се взирам в пиршеството. Колко още кредитори ще докара то пред прага ни? Как е успяла Ифа да убеди когото и да било да ни даде на вересия? И тя знае не по-зле от мен, че няма да остане нищо, след като бъде прочетено завещанието на Ошийн. Ще извадим късмет, ако успеем да задържим къщата, но ще се наложи да продадем и последните кораби, за да покрием дълговете.
Да не споменаваме посмъртния данък.
Едно време щяхме да знаем колко би бил той, какъв дял, но вече не съществува съвет, който да го определя. Така е от почти четири години, откакто във Вълнобор пристигна една жена и започна да си го присвоява. Групата мъже, които го управляваха, постепенно измряха, привидно естествено или при злополуки, а онези, които останаха, нямаха против да се възползват от наложения от Бетани Лорънс ред. Тя държи пръста си на пулса на града и където натисне, той или се ускорява, или замира напълно. Ако се съди по историите, дочути от калайджиите, които пътуват навред по света, тя е наричана Кралицата на крадците зад гърба й (разумно) и събира данъци, подкупи и налози също толкова усърдно, колкото го правеха едно време Църквата и държавата (архиепископът също й е като вярно куче, ако се съди по слуховете, и приема каквито огризки му подхвърли). Имайте предвид, че пази общината чиста и добре поддържана. Какво може да поиска от нас? Говори се, че от заможните семейства във Вълнобор са търсени или пари, или услуги, когато стане време да се разпределя наследство, а понякога и двете. Звучи ми точно като сделките, които някой О’Мали би сключил навремето, но тя не е една от нас. Нито Ифа, нито Ошийн са влизали в контакт с нея и никога не ни е търсила нито лично, нито чрез посредници; сигурен белег колко незначителни сме станали — хищниците вече даже не ни поглеждат. Или може би, само може би, част от репутацията ни се е запазила, някакво ехо, което прави дори могъщите предпазливи.