Зеленоокият свива рамене и това ме вбесява — че към Ифа О'Мали бива проявявано подобно нехайство.
— Не питам за причините — човек не може да си позволи да има съвест в този бизнес, иначе ще си остане гладен, — просто си прибирам таксата.
Поклащам глава.
— Той вече беше сключил сделка с Ифа! Тя се бе съгласила с всичко. Какво би могъл да спечели от убийството й?
Мъжът отново свива рамене и виждам как пред очите ми се спуска червена пелена. Захапвам вътрешността на бузата си, за да потисна вика си. Покривам лицето си с ръце, докато той говори.
— Господин Фицпатрик е нетърпелив човек. Той работи с множество други, които са също толкова, ако не и по-нетърпеливи. Често установявам, че когато направиш повече от една уговорка, понякога условията на едната подриват тези на другата.
— Което значи? — питам измежду пръстите си, но се сещам за коментарите на Елингъм относно Бетани Лорънс, за промените у Ейдън, след като започнал да си има вземане-даване с нея.
— Значи, че по-големите риби изяждат по-малките.
Той издърпва стола изпод прозореца и се отпуска на него с въздишката на домакиня, прекарала изнурителен ден в обиколки по пазарите. Подканва ме да сторя същото и присядам на ръба на леглото.
— Как ме проследи? От Вълнобор? — Ако ми каже, мога да науча какво да избягвам в бъдеще; о, няма съмнение, че ще избягам отново.
Той вдига вежда и се ухилва.
— Боите се, че господин Фицпатрик може да научи кой ви е помогнал?
— Да — признавам. — Приятелите ми не заслужават да пострадат, задето са ми съдействали.
Той махва с ръка.
— Не бойте се. Не разкривам източниците си; няма смисъл да разбулвам тайните на занаята. И без това клиентите не за това ми плащат. Вашият господин Елингъм и хората му са в безопасност… както и госпожица Бриджид.
— Богове, моля те, не му казвай за Бриджид.
Някак не ми се вярва тя да оцелее. Леле, Мирен О'Мали, мисля си, колко са се променили желанията ти.
— Давам ви дума. Но ще отбележа, че не един човек ви е видял заедно онази нощ, да се шляете из тъмните улици на Вълнобор.
Мъча се да дишам равномерно. Ако убиецът ме върне обратно, няма да има причина Ейдън да научава. Естествено, той ще задава въпроси, ще иска да знае кои са били съюзниците ми, за да ме лиши от тях. Колко бих могла да издържа, преди да му се примоля да спре да ме наранява? Осенява ме нова мисъл.
— Ами…
— Старците в Бърлогата? — Лицето му притъмнява. — А, това е друга история. — Изведнъж го обхваща неохота да продължи. — Те сами избраха да си отидат, госпожице О'Мали. Това би трябвало донякъде да ви утеши, макар да не съм сигурен колко.
— Какво…
Преглъщам, но в устата ми, в цялото ми тяло не е останала достатъчно слюнка. И цяло езеро не би могло да накваси пресъхналото ми гърло в този момент.
— Погълнали отрова. Прислужничките ги намерили на сутринта след заминаването ви, така чух.
— Не…
Мисля си за Ейдън, за това как има пръст в тази история, но зеленоокият явно го долавя по изражението ми.
— Господин Фицпатрик ми разказа за тях, когато ме прати по петите ви. Беше се ядосал здравата, че не е имал възможност да ги разпита накъде сте тръгнали. Добре познавам мъжете, госпожице О'Мали, знам кога някой лъже. Яростта на братовчед ви беше искрена.
Мисля си за Мора и отровите, които държеше в килера, за тинктурите и запарките, които приготвяхме заедно. За уроците, които ми предаде — как да засаждам и обирам задния двор, къде да намирам останалите растения, които вирееха най-добре сред природата, по морския бряг или точно под повърхността на солени и сладки води. Мисля си за билките, които изкарват студа от теб, облекчават главоболие, приспиват те за седмици, осигуряват ти приятни сънища или стават причина всичките ти дни да са обгърнати в забрава. Мисля си как Мора сама си е избрала да напусне Гоблинова бърлога и как не би оставила никой да й отнеме това. Мисля си за Малакай, който никога не би си тръгнал, не и когато съпругата и детенцето му бяха погребани там, не и когато беше изживял там по-голямата част от живота си. Не би напуснал и сестра си, колкото и да мърмореха и да се дърлеха, колкото и да се дразнеха един друг. Не би я изоставил, точно както и тя не би изоставила него. Едно последно питие заедно, едно последно уиски от зимни лимони, което да прогони студа, а после — вечен покой.
— Доколкото това би имало стойност от моята уста, съжалявам — прекъсва мислите ми зеленоокият. — А сега, госпожице О'Мали. Настоявам да заминем преди изгрев-слънце. Дневната светлина твърде много улеснява свидетелите, а кой знае какво бихте направили, ако ви се стори, че можете да спечелите симпатиите на някой по-смел минувач? — Той посочва навитото въже на пода до стола си; пропуснала съм го. — Има ли нужда да ви връзвам? Или ще бъдете послушна?