— Ще съм послушна. — Чудя се дали е също толкова глупав като Ейдън да приеме мнимото ми поражение за чиста монета. — Какъв избор имам?
Той посочва леглото, на което седя, и се подсмихва.
— Е, можем да прекараме нощта тук, нали стаята вече е платена. Не беше чак толкова неприятно последния път, нали?
Във въпроса му леко се прокрадва нужда; привидно се шегува, но в тона му се долавя нотка на несигурност.
— Не чак толкова, не. — Изчервявам се и се усмихвам. Изсмивам се. — А и да сложа рога на Ейдън още веднъж си има своето очарование.
— Знаеш ли, че те видях — казва той почти колебливо.
— Къде?
— Във Вълнобор, докато се мотаеше из пазара за убийци, с ококорени очи, попивайки всичко наоколо, всичкия този потенциал за причиняване на смърт. Изглеждаше… сияеща.
Ще ми се да го отрека, но имаше определено обаяние в онова, което разглеждах онази вечер.
— Наблюдавах те известно време, проследих те за кратко, но после ти си тръгна, а аз трябваше да изпълнявам задача. — Той се усмихва. — Представи си изненадата ми да те видя отново в градската къща на господин Фицпатрик, да те последвам в Гоблинова бърлога…
Да те заваря влажна, готова и развратна, мисля си. Плъзвам палтото от раменете си, а после разкопчавам ризата си, докато вече мога да изхлузя и нея.
Зеленоокият се изправя, пристъпва към мен.
Защо всички ме мислят за безобидна?
Той може да познава добре мъжете, но с жените изобщо не го бива. Знае за ножовете, които си купих, да, но не и за ножа на Ошийн със седефената дръжка, скрит дълбоко в джобовете ми, и е ужасно изненадан, когато го прокарвам през гърлото му, докато ме целува. Издава ужасяващ звук; бързешком увивам ризата си около шията му, за да не бликне кръвта изведнъж, но не я стягам толкова, че да спре потока и неволно да му спаси живота. Наблюдавам как пурпурното попива в белия плат, чудя се дали всичкото това червено може да запълни празнината вътре в мен, където някога бяха Мора и Малакай… знанието какво са сторили, за да ме предпазят… дар, бреме, мъка, които никога не бих могла да изплатя, променя или забравя.
Очите му са ококорени и толкова зелени. И ядосани, и уплашени, и озадачени. Принцът на убийците, повален толкова ниско от една жена и миниатюрно ножче.
— Животът — казвам му, докато сядам на леглото и го гледам как умира — е пълен с изненади.
Докато ровя из джобовете му, осъзнавам, че така и не научих името му, но това не ме натъжава особено. Той си изпълни предназначението. Направи ми лоша услуга, но също и добра. Вече го няма. Има пълна с монети кесия — взимам две трети от съдържанието — и златна огърлица, която не пипам. Монетите никой не би могъл да си познае, но уникално бижу? Би било равносилно на това да се предам на местния полицай или стражар.
Когато приключвам, го завличам до прозореца — тежък е, но аз съм О'Мали, а ние сме високи и силни, пък и цял живот съм се занимавала с физически труд покрай Гоблинова бърлога, когато не можехме да си позволим да наемем прислуга. Издърпвам го нагоре и, след като старателно проверявам дали калната алея е празна, го прехвърлям през перваза, като го бутвам далеч от сградата, за да не остави кървави петна по стените, които да издадат откъде е дошъл. Уверявам се, че самият перваз е чист, и избърсвам с кърпа дървения под — лесно бих могла да се оправдая с месечния си цикъл. После сядам за момент. Бих могла да остана тук. Да спя тази нощ, да се събудя, да закуся и да замина, когато си поискам. Но ако някой открие зеленоокия мъж и реши да разпитва гостите в странноприемницата? Но ако си тръгна сега и някой реши да пита какви гости са имали и къде са в момента? Кой си е заминал преждевременно? Ще изглежда подозрително.
Отново си пълня ваната и се къпя, за да съм сигурна, че по мен не е останала и следа от мъртвеца. Скривам окървавените дрехи на дъното на торбата си — твърде трудно ще ми е да ги изпера тук без луга — и проверявам за пръски чистия комплект, който ми върна прислужницата.
Да остана или да си тръгна? Да си тръгна или да остана? Колебая се още малко.
Сещам се за моментите, когато Ифа ме учеше как да лъжа, как да не показвам срам. Как да изглеждам невинна, когато съм виновна. Как станах толкова добра, че можех да заблуждавам дори нея. В лъжите се придържай възможно най-близо до истината; не заявявай невинността си на висок глас, просто изглеждай обидена, че някой би я оспорил; хвърли подозрение върху друг небрежно, така че да не изглеждаш твърде нетърпелива да отклониш вниманието от себе си.