Хвърлям мислено ези-тура.
Ще остана.
Ще остана до зазоряване. Моля се отново на всеки, който би се вслушал, да ми позволи да продължа по пътя си. Това в крайна сметка не беше убийство, а правосъдие. Ръцете на зеленоокия бяха изцапани с кръвта на Ифа; беше я удушил, дори не й бе оказал благоволението на бързия остър нож или милостта на отровата.
Направих каквото трябваше.
Прибирам обратно всичко, което убиецът е пръснал върху леглото, а после се мушвам под завивките и ридая при мисълта за Мора и Малакай, студени и мъртви в пръстта на Гоблинова бърлога.
22
Не спя, или поне не за дълго — може би на тласъци, като шурнала от гърлото кръв…
… след което се събуждам с хлътнали очи и опразнено сърце. Четиримата, които ме отгледаха, ги няма, всичките ги няма. Бездната, зейнала в тялото ми снощи, не се е смалила. Убийството — не, отплатата — не ми достави удоволствие (само може би известно удовлетворение); беше нещо, което трябваше да се свърши. Отмъщение, самосъхранение, правосъдие. По малко от всичко. Обаче не се докосна до стените на пропастта дори когато се понесе надолу в кладенеца на душата ми — даже ехо не се чу, докато падаше.
Само че тялото все така настоява да бъде хранено и би било глупаво да му откажа. Хапвам ранна закуска в общата столова на странноприемницата, защото не издържам повече да стоя в стаята си: топла каша с масло, препечени филийки и горещо кафе с аромат на ванилия и канела. Съдържателката, Бек, се погрижва за попълването на провизиите ми срещу няколко допълнителни сребърни къса. Освен това ми разказва, докато ми сипва още кафе, за мистериозния труп в уличката до кръчмата. Ококорвам очи и й задавам въпроси, на които не би могла да предположи, че знам отговорите — все едно съм в неведение.
— Мъж или жена? — питам, като си мисля, че Ифа ще се гордее със съобразителната ми лъжа.
— Мъж. И то е бил красавец, преди да му прережат гърлото. — Тя се изправя и слага ръка на кръста, все едно се готви за дълъг разговор.
— Кой е бил?
— Никой не знае. Не е бил гост тук и досега никой не си е признал нито да го е виждал, нито да му е давал стая. Изглежда, сякаш просто се е появил на мястото, където е умрял — като с магия. — Тя цинично се изсмива.
— Тук наоколо нали няма вещици? — питам и двете се споглеждаме.
Вещиците са навсякъде, отвръща тя без думи, обаче нека си останат скрити и неизгорени.
— С прерязано гърло! — възкликвам. — Обир ли е било?
— Не, защото златните му накити си били непокътнати, а в кесията му имало монети. Което не означава — доверява ми тя, — че в Лелантов мост няма престъпници, но да убиеш мъж и да не му откраднеш ценностите? Е, това ми изглежда много лично.
Вдигам вежда и казвам:
— А това значи, че поне един човек в града го е познавал. Освен ако…
Тя ме чака да продължа; вълнението покрай това престъпление очевидно е кулминацията на деня й: слуховете и клюките имат този ефект.
— … освен ако наоколо не се мотае някой луд. Кой знае какво би могло да се случи?
Тя притиска ръка към гърдите, потръпва.
— Да не дават боговете!
— Колко ужасно, да срещнеш края си по такъв начин — отбелязвам, — непознат на онези, които те открият, и навярно оставяйки други, които никога няма да узнаят съдбата ти.
Съдържателката кима и ме потупва по рамото. Група гости изтрополяват по стълбището и влизат в столовата и след като се уверява, че почти съм приключила, тя прехвърля вниманието си към тях.
Довършвам закуската си на спокойствие. Никой не ме безпокои, макар че групичката от шестима мъже ми хвърля погледи. Очевидно съм дама, макар да съм обута с панталон, а косата ми да е строго вдигната. Когато се събудих, внимателно разгледах картата, която ми беше донесъл Бен, и запомних особеностите и отликите й, като си мислех за настояването на стария майстор, че никой не бива да знае за Черновир. Това би могло да обясни липсата на пътни табели, на обозначаване по други карти, на спомен в главите на хората. И нежеланието на Изолда да даде на баща си адрес, на който да й пише. Цяло стопанство, държано в тайна…
Тази сутрин ще пресека моста на гърба на коня келпи и ще се отправя към непознатото. Е, в интерес на истината правя все същото вече седмици наред, но от сега нататък съм уверена, че напредвам към нещо едновременно старо и ново — родителите ми.