Незапомнени, смятани за мъртви толкова дълго. Изолда и Лиъм Елиът. Майка и татко. И все пак мисля единствено за майка си. Всъщност винаги съм се чудела за нея, а баща ми винаги е бил… непотребен? Приличам на Ифа и Изолда, на всички същински О'Мали… но как изглежда баща ми? Дали има нещо от него в моето лице? „Хубавичко момче“ го беше нарекъл Малакай, но това не означава нищо. Сини или кафяви са очите му, жълти или сиви? А може би светлозелени, които сякаш надникват право в душата ти?
Изоставили са ме.
Това не мога да не си го спомня. Зарязали са ме като ненужна монета, като нещо, което не им е трябвало. Зарязали са ме като прегризан крайник в капан.
Ще ме приветстват ли? Ще ме харесат ли? Изолда ще ме обикне ли?
Мостът е дървен и гредите му издават кух звук под копитата на коня ми. Усещам ехото в гърдите си. Взряна над перилата, оглеждам реката долу; спуска се през преливника, пенлива и буйна. Не виждам следи от глави и опашки — на морски хора, сирени, моргени или водни духове — освен коня келпи под мен. Във водата не се вижда нищо по-злобно от риби. Може би съм напуснала територията им. Може би морските девойки не искат или не могат да дойдат в толкова сладка вода, без никаква сол в състава си. Може би се разболяват и отслабват, ако са лишени от това вещество. А може би просто са се отказали от мен.
И така, продължавам на север. Колко дни? Кой знае, картата няма мащаб. Но трябва да следя за това дърво, странното дърво с лицето на дънера, нарисувано така прецизно от майстора на сребърни изделия.
Едно дърво сред гората, мисля си.
Ами ако всичко това не е вярно? Ами ако е лъжа? Ами ако майсторът е бил просто луд и следвам път, начертан от безумни фантазии? Тогава къде да ида? Къде да се скрия? Дали Ейдън ще прати друг човек по петите ми? Дали ще приеме, че убиецът му не е могъл да ме открие? Че е избрал да побегне с мен? Че е бил убит от мен? Кой знае? Не мога да пиша на Бриджид да я питам. Няма как да знам дали Бриджид получава веднага собствените си писма, или Ири, Киара или някой друг първо ги дават на Ейдън.
Звукът от придвижването ми се променя, когато копитата на коня напускат моста и докосват утъпканата пръст на пътя. Ритъмът си остава, но притъпен, вече само приглушено туптене, и екотите в гърдите ми заглъхват. Наляга ме спокойствие.
Черновир. Черновир е крайната ми точка, поне за начало. Там ме очакват отговори. Родителите ми. Тайни. Тайни, които са си мои, а не чужди, на които съм се натъкнала и отмъкнала. Докосвам сребърното звънче на шията си; изпъкналият белег на хълбока ми пари, все едно гори. После усещането отминава.
Напред тогава; друг път няма.
Пътят плавно се издига, ден след ден, а нощем температурите падат, макар че дните остават топли. Гората се сгъстява все повече, колкото по-нагоре се изкачваме, и клоните се преплитат над пътя, образувайки тунел. От време на време някоя катерица или лисица претичва пред нас и конят келпи я оглежда преценяващо. Неведнъж го питах дали иска да си върне истинския облик, за да иде на лов за нещо месно, не тревно, но той все клати глава. Подозирам, че е на мнение, че по-добре да продължи в този неприязнен вид, докато не постигнем целта ми, вместо постоянно да променя формата си.
на сутринта на четвъртия ден се събуждам трепереща и откривам, че огънят е угаснал твърде рано, а конят келпи ми отправя укорителен поглед; очевидно съжалява за сключената сделка. Не е мръднал от мястото си под дървото, където застана предната вечер. Хапвам на седлото, насочвайки ни към пътя, който става все по-тесен и слабо поддържан; шубраците се вият и преплитат, падналите дънери са покрити със зелен килим от мъх, а наоколо нагъсто растат яркочервени и пурпурни плодчета, но съм наясно, че не бива да ги ям.
Колкото повече напредваме по все по-занемарения път, толкова повече се убеждавам, че малцина минават оттук. Каруци не биха могли да пътуват към и от Черновир, за да докарват припаси и да отнасят сребро, не и по този път. Навярно го пращат другаде.
Чак тогава си давам сметка, че не знам какво има след Черновир. Картата е съвсем опростена и не е обозначено какво има отвъд далечната граница на имението, северната. Какво се намира там? Какви пътища се спускат от другата страна на тези планини?
А може би, обажда се гласче в главата ми, Черновир всъщност не съществува.
Освен това от четири дни не съм виждала никого и причината не е, че умишлено избягвам хората. Просто не е имало други пътници. Трябва да приема, че това е по-малко използваният път. Няма следи от жив плет, нито пък от онова дърво с издяланото лице на ствола. Следих много старателно за него.