А вдовицата му крещяла, ридала и го оплаквала, поне за малко. Но девойката не била слушала внимателно — а е ужасно важно да слушаш внимателно, когато си имаш работа с чудовище, независимо дали то е мъж на два крака, или жена в езеро. Да, тя крещяла, ридала и го оплаквала, но накрая осъзнала, че е получила обещаното: животът й наистина щял да стане по-лек.
Май не избрах най-удачната, но тази ми дойде наум. И все пак всяка промяна е болезнена, изрязваш и обгаряш мястото, за да дойде нещо по-добро. Това ме кара да мисля за огромния том, който оставих у дома.
Трябваше ли да взема книгата, когато избягах? Само че тя беше толкова голяма, толкова тежка и толкова отличителна, че щяха веднага да ме разпознаят, ако ме откриеха с нея. Но сега, без нея, чувствам липсата й като поредната загуба. Благоразумно решение, но бездна в гърдите ми, редом с всички останали бездни, където някога бяха Ифа и Ошийн, Мора и Малакай.
Заричам се, че когато се установя, ще започна нова книга. Ще запиша всичко, което помня, така че поне някаква версия да остане. Приказките ще бъдат променени, паметта ми ще е изгубила някои неща, но пак ще ги има. А една следа от приказка е достатъчна, за да намериш пътя си по света.
Каня се да си припомня нова, когато взимаме завоя и той изскача пред нас: висок плет от гъсто преплетени трънаци с ръста на… ами на някой О'Мали, с гроздове къпини, които лъщят като скъпоценни камъни на светлината. Колко ли време сме се движили успоредно с него, без да подозираме за съществуването му отвъд тъмната линия на дърветата? Твърде симетричен е, твърде поддържан, за да е дело на природата. Оформен и изваян, подрязван така, че да се издига спретнат, прав и висок.
— О — изричам и разтривам врата на коня келпи. — Озъртай се за онова дърво в такъв случай.
23
Отнема ни още близо два часа да открием дървото, но веднъж забелязано, няма начин да го пропуснеш. Набива се на очи сред гората от дясната ми страна. Входът през оградата от жив плет (от лявата страна на пътя) е съвсем друго нещо — в зелената преграда не се вижда отчетлива пролука. Слизам и първо приближавам дървото. Лицето е много по-подробно издялано — макар и грубовато, — отколкото подсказваше картата: лице на жена, с подаващи се от челото еленови рога. Мора разказваше за момичета кошути, които сами избрали съдбата си и им пораснали рога в знак, че са неопитомени, непокорни и не отговарят пред никого. Подозирам, че тази идея би се харесала на майка ми. Дълго време се взирам в дървената жена, а после се озъртам зад гърба си, като се опитвам да установя посоката на погледа й, накъде го е насочила.
След като определям мястото, се отправям към непроходимата стена от къпинови храсти. Всъщност този участък е неразличим от всички останали, покрай които минах и край които предстои да мина, ако продължа напред. Като се пресягам напред внимателно, за да избегна тръните, хващам две от клонките с палец и показалец и ги разтърсвам с всички сили — без полза. В ума ми изниква една от старите приказки на Мора: момиче, изправено пред подобна преграда, уболо пръста си на един от шиповете и кръвта му разтопила трънаците и му позволила да премине.
Колебливо убождам връхчето на пръста си.
Заболява ме, капва кръв, но нищо не се случва.
Поток от ругатни, плод на дългите дни раздразнение, се излива от устата ми. Високо, необуздано и гневно.
И му отговаря лавина от същите сквернословия някъде от другата страна на преградата. Отскачам назад, когато усещам движение пред себе си. Широк сектор от живия плет се отмества встрани и разкрива мъж, който виква:
— Госпожо Елиът, вие… О. — В тона му се долавя ужасно разочарование. Той присвива очи, накланя глава, изрича: — Ти не си… но приличаш…
А аз отвръщам:
— Аз съм Мирен Елиът — присвоявайки си име, което никога досега не съм използвала. Думите имат странен вкус на езика ми; усещам как стомахът ми се свива, защото го чувствам като предателство; толкова дълго съм била О'Мали. Но кой тук би знаел това име?
Сега мъжът се мръщи; има къса стоманеносива коса и жълто-зелени очи, присвити под гъстите вежди — само че те не се съединяват по средата, така че не е някой от побратимите превръщани на Бен. Посивяваща брада крие брадичката му, но е добре оформена и поддържана, и макар и захабени, дрехите му са чисти. Той се поколебава, втренчен в мен, сякаш би могъл да различи лъжата по изражението ми… и накрая отстъпва встрани.