— Е, тогава най-добре влез.
Повеждам коня келпи през поредица от панели в живия плет, а мъжът ги намества обратно, след като преминавам. Входът е близо два метра дълбок и когато излизаме, заварваме малка къщичка на вратар от сиво-червен камък, с чисти повдигащи се прозорци, кладенец в градината и издигащ се от комина дим. Пред нас лъкатуши тясна пътека сред още дървета. Изчаквам, докато мъжът завърши задачата си; изчаквам, докато не се обръща към мен, все така намръщен.
— Това Черновир ли е? — питам със закъснение.
Той отвръща:
— Какво искаш?
— Търся родителите си, Изолда и Лиъм Елиът.
Той скръства ръце и отново ме зяпва.
— Звучиш като нея, затова аз… като те чух да ругаеш. И приличаш на нея, не толкова на него. Е. Какво искаш?
— Искам да видя родителите си.
Още щом го изричам, се упреквам каква глупачка съм. Той ще ме отпрати. Но мъжът само продължава да ме зяпа, а очите му ту се присвиват, ту се разширяват, присвиват се и се разширяват, сякаш размишленията му се нуждаят от физическо проявление.
Най-накрая се засмива и казва под нос:
— Как да не пуснеш лисица в курника? — И той отново се засмива, поколебава се още миг и ми казва: — Върви тогава, госпожичке, сигурен съм, че чичо ти ще се радва да те види.
Чичо?
Но не го питам нищо повече, не искам да любопитства защо знам толкова малко за семейството си — макар че той несъмнено вече се чуди. Ако се позамисли още малко, навярно ще започне да се пита защо никога не е чувал за мен. Или е? Отново въпрос, който още е рано да задам. Пъхам крак в стремето и се мятам на седлото.
Мъжът сочи пътеката.
— Последвай я близо половин километър, там се разделя на четири. Тръгни по второто разклонение отляво, за да стигнеш голямата къща. Най-дясното води до леярната; най-лявото — до селото. Второто вдясно е за мината. Тръгвай сега, няма как да пропуснеш къщата.
— А ти кой си? — питам и неволно влагам във въпроса малко от царствения тон на Ифа.
— Лазаръс Ганел. Пак ще се видим. — Той се засмива, сякаш това е от любимите му шеги.
Благодаря му. Ако мога да се държа вежливо с призраци на обесени, с вълци, които понякога ходят на четири крака, а понякога на два, с човекоядни келпита и даже с Ейдън Фицпатрик, когато се налага, мога да съм вежлива и с пазача на портата. Всъщност изглежда повече от благоразумно.
От „портата“ до имението се стига за не повече от половин час. Не бързам, за да мога да огледам околността, да я попия с поглед. Също и да си дам време да помисля.
Щом къщата на вратаря се скрива от поглед, навлизам сред овошки, които сякаш продължават безкрай. Различавам ябълките от черешите, кайсиите от прасковите — всички изглеждат здрави, но са лишени от плодове. Може би току-що са ги обрали, макар че изглежда малко рано. Има и дървени рамки за лози, и то доста; голямо лично лозе или по-малко с цел продажба, не мога да преценя — но отново, макар и видимо здрави, лозниците са голи. По-нататък се виждат ниви, където би трябвало да растат пшеница и ечемик; празни са. Бих могла да реша, че са оставени на угар, но сега не е сезонът за това. Подминавам и скоро откривам мястото, където пътеката се разклонява. Поемам по онази, за която ми каза Лазаръс.
Още дървета — дъбове, тисове и ясени, — още ниви без посеви. А после, почти изведнъж, пред нас се открива гледка на поддържани морави — макар да виждам места, които са били пренебрегвани и растенията са пораснали по-буйно, отколкото трябва, — както е било някога в Гоблинова бърлога, когато цяла армия градинари са били впрягани в работа. В центъра като украшение се издига огромна къща. Има подрязани дървета, храсти и живи плетове, самите градински лехи са оформени като цветя, дървета са извити под формата на арки, по които са плъзнали рози. Докато наближаваме имението, виждам цъфнали цветове, случайни цветни петна, сякаш тук къщата е сърцето. От клони висят хранилки за птици, но виждам, че няма кой да кълве от купчинките семенца. Липсите, които забелязах другаде, контрастират с привидното плодородие край тази къща. И все пак тя не е напълно непокътната; долавя се атмосфера на запуснатост, усещам я, виждам я даже от разстояние. Сякаш всичко би трябвало да жужи, расте, шумоли, а се усеща само натежало… очакване, прекъсване. Някак… странно.
Няма работници в градината, никой не изтичва от масивните конюшни от камък и дърво, за да поеме коня ми. Не се чуват звуци. Няма даже полъх на вятъра да изсуши потта, която изби по челото ми от слънцето. Погалвам коня келпи по врата и той потръпва при допира ми.