Черновир.
Когато се изкачваме по леко възвишение, виждам, че ширналите се градини отстъпват пред зелена морава, която на свой ред бива погълната от езеро: дълго, широко и тъмно. Черните води от името на имението. Не е кой знае колко оригинално, но навярно е напомняло на Изолда за „Вълнобор“. Повърхността е гладка като стъкло, като полиран обсидиан; по нея не се плъзгат птици, нито лебеди, нито обикновени патици или дори още по-обикновени гмурци. Има ли вътре риба? Или водата е твърде неподвижна, за да поддържа какъвто и да било живот?
Имението е по-голямо от Гоблинова бърлога и отделните компоненти са строени по едно и също време. Крилата тук не са лепнати към древна кула по подобие на някаква нескопосана птица. Същият сиво-червен камък като къщата на вратаря, а боядисаните в бяло входна врата и рамки на прозорците изглеждат леко мърляви. Основната сграда е на четири етажа (включително таван и полуприземен етаж); от всяка страна има двуетажно крило. Тези крила продължават известно време в същата посока, а после завиват под прав ъгъл към приближаващите гости; и двете имат парапет по протежение на покрива и си представям как се разхождам там вечер. Моравата се разсича от извита алея, покрита с жълт чакъл; между нея и къщата има осем пейки от дърво и метал, където да поседнеш, а до тях — огромни червени саксии, преливащи от лавандулови цветове. Отново се учудвам от липсата на цветя на другите места, които видях след пристигането си, в сравнение с експлозията от цветове около къщата.
Спирам коня келпи и разглеждам.
Всичко това.
Родителите ми имат всичко това — създали са всичко това — и не личи да им липсват пари. Няма следи от лишения, от оскъдица или нищета. Не са пожалени средства. А аз прекарах живота си в прекроявани рокли, ядейки супа и каша, редки като вода, и дядо и баба премятаха една монета седем пъти, преди да я похарчат, избягваха събирачите на дългове и умоляваха Ейдън Фицпатрик и себеподобните муза най-мизерната помощ.
А родителите ми имат това.
И не са си мръднали пръста, за да помогнат.
Майка ми не е пратила пари, макар че няма как да не е знаела за състоянието на семейството — нали и тя е израснала в Гоблинова бърлога.
Не е пратила да доведат мен.
Имам чувството, че гневът ще ме задуши. Стигнах толкова далеч и ето, ще умра тук на прага, защото не мога да преглътна тази ярост, която ме стиска за гърлото. И въпреки това: копнеж. Жажда. Бих дала всичко, само да ме обичат. Да намерят оправдание за всичко. Да ми кажат, че е станала грешка.
И знам, че е детинско — че сърцето ми все още е на наранено дете, — затова стискам здраво юздите, усещам как ноктите ми се впиват в дланите. Това ме връща тук. Жлъчката се уталожва. Конят келпи нетърпеливо се раздвижва под мен и не се съмнявам, че няма търпение да го освободя от службата му. Леко забивам пети в хълбоците му; той издава слаб възмутен звук при това безобразие и продължаваме напред.
Когато стигаме на около пет метра от полукръглите стъпала, които водят нагоре, бялата входна врата със сребърно чукало — това да не е двулика, двуопашата русалка? — рязко се отваря и в процепа се появява жена.
Сърцето ми спира за части от секундата, докато не осъзнавам, че не може да е майка ми. Не може да е Изолда. Тази жена е ниска и светлоруса, почти платинено. Закръглена е почти до степен да се нарече пълна: престилката и коланът й са силно опънати. Има следи от твърде много тлъстина по заоблените й бузи и под брадичката й, а по кожата личат следи от загрубяване. Хубавичка е, но колко още ще остане така не се знае — сякаш е застанала на ръба. Даже да беше висока, стройна и мургава като О'Мали, лекьосаната престилка щеше да ме накара да се замисля. Дори в най-трудните дни, когато се налагаше Ифа да помага в кухнята, защото на Мора й идваше в повече, никога нямаше да я видите с мръсна престилка, никога не бихте могли да я сбъркате с кухненска помощничка или повлекана. Тя втълпи същото и на мен и не се сещам за причина да не го е внушила и на майка ми.
После се съсредоточавам върху роклята отдолу: небесносиня с избродирани сребърни цветя. Дори на пръв поглед изглежда по-добро качество от онези, които обикновено се свързват с прислугата. Само че явно не е шита за нея; преправяна е. Хрумва ми, че майка ми е подарявала изисканите си рокли на прислугата, а не си е дала труда да помогне на собственото си семейство. Отърсвам се от тази мисъл.
Значи икономка или прислужница и ако се съди по изражението й, не особено доволна.
— Как влезе? Коя си ти?
Тонът й е почти равносилен на крясък. Опряла е длани на хълбоците си и ги е свила в юмруци, сякаш само така може да се сдържи да не ме удари. Тя присвива тъмните си очи.