— Казвам се Мирен Елиът и дойдох да видя родителите си — отвръщам първо на втория й въпрос и лицето й пламва от розово в гневно червено. — Лазаръс Ганел ме пусна.
Изражението й застива, втрещено, цялата червенина се оттегля от лицето й и тя се врътва и се отдалечава от прага, обратно навътре в сумрачните дебри на голямата къща.
Тук ли да остана? Или да я последвам?
Докато се колебая, се чува врява някъде в тъмното антре. Виждам само неясни движения в полумрака. Разнасят се викове и писъци, плесница, а после шумовете притихват до шепот и ми се струва, че виждам разпръснали се прашинки във въздуха.
на прага се появява нова фигура: висок мъж със светлокестенява коса, леко прошарена, сини очи, високи скули и четвъртита челюст, гладко обръснат; изумрудени панталони, бяла ленена риза с хлабаво завързана червена вратовръзка и жилетка от виолетова коприна, поръбена в долния край с разноцветни ромбове в зелено, пурпурно и жълто. Кафявите му ботуши са лъснати до блясък; изглеждат така, сякаш никога не са носени на открито. Премяна на конте. Лека усмивка играе на устните му, които са пълни, но когато се приближава, виждам, че от дясната страна извивката им се нарушава от белег. Мъжът се задържа за миг на прага, а после пристъпва навън, разпервайки ръце.
Това баща ми ли е? Малакай каза, че бил хубавичко момче. Сега, с възрастта, хубостта е посмекчена и е по-скоро привлекателен. Но наистина ли това е баща ми?
— Мирен. Скъпото ми момиче. Мирен. Добре дошла у дома.
24
Едва не падам в опита си да сляза по-бързо от коня, а когато стъпвам на земята, коленете ми омекват и доста време единствено ръцете на баща ми ме държат на крака. Плача, а не искам, но не мога да спра. А високият мъж ме потупва по гърба, целува ме по челото и шепне:
— Стига, стига, скъпото ми момиче.
Най-накрая се изчерпвам, изпразвам се. С оттеглянето на тъгата силите ми се връщат, примъкват се леко засрамено. Отдръпвам се, като все още го държа за ръцете, защото контактът ми носи утеха, и го поглеждам право в очите. Напът съм да проговоря, когато той казва:
— Родителите ти така ще ти се зарадват, когато се върнат.
Родителите ти. Тогава си спомням какво каза Лазаръс Ганел: „Върви тогава, госпожичке, сигурен съм, че чичо ти ще се радва да те види“, а аз не задавах въпроси, защото не исках да изглеждам още по-неосведомена, отколкото съм. Нуждата, надеждата и копнежът по родител се бяха надигнали и стоварили върху мен, така че никакъв здрав разум не би могъл да пробие. Като видях този мъж, просто приех, че…
А сега се чувствам като след удар в корема. Сякаш всичко, с което си мислех, че най-накрая съм се сдобила през тези кратки секунди, е било изтръгнато от ръцете и сърцето ми. Сякаш всичко, което си бях присвоила, когато изрекох името „Елиът“, изчезна, разкривайки лъжата зад това, за което се представям, това, което съм. Усещам как сълзите са напът да рукнат отново, но този път ще са различни — ще са от онези, които предшестват бурен рев. От ревовете, които надаваш, докато се свличаш на земята и престава да те е грижа кой ще те види, престава да те е грижа дали те има, или не. Срив, който заплашва всеки момент да ме унищожи.
Стискаме се един друг за ръцете, над китките. Гласът му е мек, когато отронва:
— Аз съм чичо ти, Мирен. Едуард Елиът. Лиъм е мой брат. Отново си сред близките си. Не плачи.
Той пак ме придърпва към себе си, целува ме по челото.
— Ела вътре. Ела вътре и ще се почувстваш като у дома си. Трябва да ми разкажеш всичко, всичките си приключения. Личи си, че пътуването ти е било тежко, но сега си у дома. Влез, влез. Трябва да си починеш, милото ми момиче, видно е.
Чичо ми — Едуард — все така обгръща раменете ми с ръка и ми помага да изкача стъпалата до входната врата. Най-много искам да се наспя. Дори повече, отколкото за отговори на въпросите ми, копнея за забвението на съня.
— Не се бой, Мирен, у дома си.
Събуждам се в малките часове, без да знам къде съм. През остъклените прозорци се процежда лунна светлина. Сядам, разтърсвам глава и се мъча да си спомня. Красива гостна стая, чайник с чай, сладки бисквити, бърборене — моето направо истерично, мисля, бягството ми от Вълнобор, дългото търсене, — но не след дълго се почувствах непреодолимо изморена. Имам бегъл спомен как чичо ми почти ме носи нагоре по стълбите, но нищо повече. Още съм с ризата и панталона, но обувките, чорапите и палтото ми ги няма.
Докато се оглеждам, не мога да различа много подробности в стаята, но си спомням, че не съм изпълнила едно обещание. Надигам се, препъвам се до редицата високи прозорци и надзъртам навън.