Выбрать главу

Долу, до брега, чака конят келпи, по-тъмно петно на фона на моравата, но пак не толкова тъмно като езерото. Никой ли не го е завел в конюшнята след пристигането ми? Чувствам се… не просто уморена, чувствам се мудна… упоена? Да не са ми сложили нещо в чая, за да успокоят нервите ми? Отчаяно искам да се отпусна обратно назад и да заспя, но дадох на келпито дума, а най-добре да сторя онова, което е нужно, докато наоколо няма кой да ме види.

Пристъпвам в много дълъг коридор, стигам до стълбище, а оттам до мраморното фоайе, до грамадната входна врата, която ми отнема векове да отключа — ръцете ми са непохватни, ту твърде големи, ту твърде малки — и излизам на верандата и навън в нощта. Лунната светлина е толкова ярка, че се изгубвам, заслепена и примигваща. А планинският въздух студенее, така студенее през ризата ми.

Търкам очи, докато не виждам звездички под клепачите си, и когато ги отварям, нещата са малко по-добре. После чувам тихото цвилене на животното. Ето го, чака ме така търпеливо. Когато стигам до него, впрягам несръчните си пръсти в работа, разкопчавам оглавника и го изхлузвам. С плавно движение той си връща истинския облик, поклаща глава и изсумтява раздразнено.

— Извинявай — казвам. — Извинявай, че те забравих.

Келпито се покланя, толкова ниско, че главата му почти опира в земята.

— Но съм свободен, дъще на солта, и ти удържа на думата си, както и аз ще удържа на моята.

Сещам се за мръсния му стар оглавник, натъпкан на дъното на торбата ми, за да мога да го повикам обратно, и соча към езерото.

— Можеш ли да минеш оттук?

Той кимва.

— Съвсем просто е, нали всички води по света са свързани.

И изчезва толкова бързо, че едва успявам да го проследя; странно беше да чуя от устата му думите на Ифа. Не се взирам след него, а се обръщам към къщата, усещайки, че сънят отново се промъква в крайниците ми. Искам да се върна в стаята си, преди да ме е повалил.

* * *

Стаята е красива и изпълнена със светлина. Леглото няма балдахин, но е голямо и обградено със сребърна рамка, оформена като лози и цветове. Покривката е тъмнозелена и тапетите също са зелени, изпъстрени с килими от цветя. На полирания дървен под е застлан огромен копринен килим, а от високите прозорци висят златисти завеси. Вече будна, успявам да се ориентирам: има две врати, една затворена и една открехната. Първата води към коридора; втората — към малка баня. В огнището са последните останки от огъня, който подозирам, че угасваше още преди да се събудя през нощта.

Лежа под завивките и усещам по чаршафите пръстта, полепнала, след като се разхождах боса навън. Косата ми е още в стегнатия си кок и главата ме сърби. На светло виждам, че палтото ми е преметнато на жълто кресло в единия ъгъл, а ботушите ми се подават отдолу. Малка осмоъгълна масичка стои до него, а върху нея е оставен незапален фенер, произведение на изкуството от гравирано сребро и стъкло в цветовете на дъгата. Ставам и започвам да тършувам.

В друг ъгъл има тоалетна масичка, но върху нея няма нищо, нищо освен четка за коса с посребрен гръб и ръчно огледалце. Няма гримове или бижута; това е спалня за гости, предназначена за всякакви посетители, които биха могли да се отбият. Личи си, че прахът е бил набързо (и неумело) забърсан.

На едната стена е опрян гардероб от розов махагон. Когато го отварям, не намирам почти нищо: три дълги поли, едната черна, другата охра, третата синя, и три бели блузи от обикновена, семпла дамаска; оставени са и два чифта деликатни копринени пантофки, бродирани и обшити с мъниста. Мога само да предположа, че русата жена ги е оставила тук, докато съм спала; сигурно са измъкнати от гардероба на майка ми. В дъното има чекмедже с разнообразни долни дрехи, горе-долу моя размер, от червена коприна. Никога не съм виждала такива; изумена съм, че на Ифа не й е хрумнало да купи подобни за първата ми брачна нощ.

Мисълта за баба ми, за онова, което оставих зад гърба си, ме отрезвява. После ми хрумва, че навярно някой е ровичкал в торбата ми, докато съм спала. Може да са намерили окървавените дрехи. За миг дъхът ми спира, докато се озъртам за торбата. Но ето я там, оставена върху раклата в долния край на леглото.

Отварям я: всичко си е така, както го оставих, нищо не е пипано. Измъквам разни неща, докато не стигам до ризата и панталона, изцапани с кръвта на зеленоокия мъж. Дрехи, от които можех да се освободя по пътя, но при всичкото ми удовлетворение от смъртта му, досега не бях готова да ги погледна отново. Приклякам до огнището, изваждам кутията с праханта и овъгления плат и разпалвам нов огън. Когато пламъкът лумва и започва да пука, пъхам в него яката на ризата, малко по малко, докато не се възпламенява хубаво, след което хвърлям цялата дреха в огъня. Платът пуши известно време, но постепенно изгаря. Сега панталоните; при тях отнема повече време, но накрая и те са изпепелени. Взирам се в огъня още малко с мисълта, че той предлага един край. Край на всичко, което загърбих. Поне така се надявам.