Може и нищо да не чуем. Може би бедността ни е твърде сериозна, твърде широко известна, и никой няма да си направи труда да иска нищо от нас. Поне можем да се надяваме.
— Госпожице, да извадя ли още от сьомгата? — Една от взетите назаем прислужници изскача до лакътя ми.
Поклащам глава.
— Не, само ще ги насърчи да останат по-дълго.
Момичето кимва, прави реверанс и се отдалечава.
Скоро всички ще си заминат, всички тези роднини, дошли да видят каквото има за гледане, не да окажат подкрепа във времена на нужда, а просто да отпразнуват, че и този път не е техен ред да се озоват отдолу.
Помня как седях до леглото на Ошийн в дните, преди да дойде жетварят. Не се появи бледа ридаеща жена на прозореца, нито се разрази буря, когато той умря — това се случва само когато си отиват жените; никой не знае защо, или ако знае, не казва. Помня как дядо ми се превърна в уплашено дете, сви се в себе си на широкото легло, където нашите матриарси и патриарси са се сношавали, спали и умирали. Помня как ридаеше, че никой няма да съжалява за смъртта му; внезапно желание, нужда от привързаност, докато той самият никога не беше проявявал такава. И това ме озадачи — че копнее не за опрощение на греховете си, които несъмнено са изброени в някоя огромна книга, а за любов.
Да, скоро всички ще си тръгнат и ще останем само Ифа и аз, самички в Гоблинова бърлога, докато тя гние около нас, а Мора и Малакай се поклащат на ръба на гроба. И все пак не виждам по-напред от мига, когато вратата ще се хлопне зад всички тях; не мога наистина да си представя как ще се развие животът ми през предстоящите седмици и месеци. Както когато край теб се разразява буря, предполагам, макар и тази да е необичайно тиха. „Просто се дръж — казваше Ошийн и чувам гласа му и сега, — дръж се за нещо стабилно.“ Моряшка мантра. Това ми казваше всеки път, когато Ифа ме водеше да плувам в морето.
И изведнъж осъзнавам празнотата в мен: старецът все пак ще ми липсва. Стисвам юмруци, притискам ги към корема си и мигам непрекъснато, за да прогоня сълзите, докато изкачвам стъпалата, двайсет, трийсет, за да стигна до широките прозорци в другия край на залата. Ако знам нещо със сигурност, то е, че нито любовта, нито омразата са толкова прости.
Някакви братовчеди се опитват да ме заговорят, но ги подминавам, сякаш не съм ги чула, и ме оставят на мира.
Най-накрая заставам пред ромбоидните прозорци и се взирам навън.
Обраслата морава е яркозелена, ширнала се чак до скалите. И небето, и морето са сиви; пред погледа изглеждат така, сякаш са били съшити едно за друго, като одеяло от кръпки, между които личи едва видим шев. Сякаш хоризонтът липсва; какво ли би станало, ако линията изчезне? Онази линия, към която всички се стремим, знаейки, че никога няма да я стигнем, но тя въпреки всичко ни привлича като морска птица, следваща миграционния си път година след година, живот след живот.
Представям си звука на вълните, защото не мога да го чуя тук заради шушукането на гласовете, тракането на фини порцеланови чаши за чай, дъвченето, тропането на ботуши по мраморния под. Но знам, че то тътне и се оттегля с постоянството на сърдечен ритъм, шушне и реве, когато се сблъска с дървените кейове там долу. Дори само мисълта за него ми помага да се успокоя, което е странно, защото, когато бях много малка, този шум ужасно ме плашеше. „Всички води по света са свързани, Мирен — все повтаряше Ифа, — каква полза да се боиш от тях?“