В банята си пълня вана. Добавям масла и соли, намирам шампоан. Оставам вътре дълго време. И когато най-накрая съм чиста, сресвам косата си, а после я изсушавам с кърпа доколкото мога. Накрая избирам синята пола и една от блузите и слизам долу.
— Мирен!
Не беше трудно да открия малката стая за закуска, боядисана в люляково, където чичо ми тъкмо приключва с храненето. Пътят, по който минах снощи в тъмното, полузаспала, се е запечатал в съзнанието ми. В тази къща липсват завоите и чупките на Гоблинова бърлога, където непознат би могъл да се лута с часове без водач. Но Черновир е добре осветен и внимателно проектиран; всичко е на мястото си.
— Колко добре изглеждаш! Нели е направила добър избор от гардероба на майка ти. — Нели. Русата жена. — Мирен, мила моя. Мислех да ти занесем закуска горе, но не бяхме сигурни кога ще се събудиш. — Едуард изглежда се радва да ме види, когато става от мястото си начело на масата, а после ме стисва в прегръдка. — Ще хапнеш ли с мен? Канех се да се занимая с делата на имението, но това може да почака. Определено!
— Закуската ще ми дойде добре, благодаря.
Сядам на стола, който той ми издърпва от дясната си страна. Според порцелановия часовник над камината е почти десет — късно за закуска според мен. Едуард ми налива кафе, а после позвънява и сяда до мен.
— Чичо, не искам да прозвуча неучтиво, но може ли да попитам къде са отишли родителите ми?
Той се усмихва и се засмива.
— Изобщо не е неучтиво. Естествен въпрос. Заминаха за Калдер.
От самото име сърцето ми прескача. Калдер в Тъмните земи, където властват лордовете кръвопийци; Мора ми разказваше приказки за тези вампири, когато бях особено вироглава.
Едуард продължава:
— Не е най-предпочитаната посока, така е, но имахме проблеми с добива — а тези лордове са специалисти в извличането на сребро. Калдер притежава свои собствени мини и родителите ти — след дълги колебания — решиха да отправят молба към владетеля там, с надеждата, че може да бъде открито решение за нашата… непроизводителност.
— От колко време продължава това? — питам.
Умът ми се връща към Калдер, към мисълта колко отчаян ход е това, да търсиш помощ от лордовете кръвопийци. Малцина отпътуват, доброволно или не, към Тъмните земи, а още по-малко се завръщат. Границите и портите се пазят, охраняват се, за да не могат вампирите да преминат при нас.
— Минаха малко повече от три месеца, откакто заминаха. Баща ти, моят брат, ме помоли да дойда да помогна по време на отсъствието им. Да поддържам имението в ред и да се погрижа Ена да бъде добре гледана.
— Ена?
— Малката ти сестра, Мирен — обяснява той.
— Аз… имам сестра? — Новината ме облива като студена вода. Изоставили са ме, заменили са ме с ново дете. Изолда е… ами била е на шестнайсет, когато съм се родила аз, значи сега е на колко? Трийсет и четири, трийсет и пет? Не прекалено стара да роди още едно дете. Между нас няма други — навярно и това е било случайност?
По лицето на чичо ми се изписва тревога.
— Не си ли се чувала често с родителите си през годините? Те несъмнено…
— Нищо не съм чувала — отвръщам и гласът ми леко пресеква. — Баба ми и дядо ми… те ми казаха, че Изолда и Лиъм са мъртви. Чак през последния месец научих, че не е вярно.
Устните му помръдват, но не издават звук. Ужасен е. После успява да пророни:
— Бедното ми момиче.
Нямам сили да му кажа, че са ме изоставили. Не искам да знае, че е било толкова лесно да ме зарежат. Че съм била така нежелана. И за кратко ми харесва да ме съжалява. Жадувам да ме съжалява. Аз наистина съм бедно момиче. Но после закалката на Ифа се задейства и отхвърлям копнежа за съчувствие. Той те отслабва; заслепява те за онова, което се случва около теб, прави те зависим от другите.
— Сестра ми. Имам сестра. Колко е голяма?
Той се усмихва любящо.
— Още няма годинка, почти на шест месеца е. — Лицето му се помрачава. — Не бива да ги осъждаш, задето са я оставили, Мирен.
— Те и мен оставиха — казвам и не успявам да сдържа горчилката си.