Няма причина да се съмнявам, че родителите ми не биха сторили същото със сестра ми. Това ме кара да я мразя по-малко. О, не мога да отрека прилива на неприязън, когато чух за съществуването й, но сега… сега разбирам, че Ена е като мен.
— Имали са си причини, мила моя, и особено майка ти ще иска да ти ги разкрие лично, затова няма да кажа нищо повече, само ще те помоля да не мислиш лошо за тях, докато не се приберат. Всичко ще се изясни. — Той докосва ръката ми. — Разбери, Мирен, тази къща, това имение, управлението му засягат не само родителите ти и мен. Мината, леярната, овощните градини — цяло село зависи от това място. От правилното функциониране на всеки елемент от него. Засега успяваме да се изхранваме от запасите и резервите, заделени от предходни реколти и разработки на мината, но тези ресурси се изчерпват. А посевите и овошките спряха да раждат — не мога да проумея защо. Така че трябва да се молим родителите ти да се върнат с решение.
на вратата кратко се почуква и тя се отваря, преди Едуард да е казал нещо. Влиза Нели. Носи розова рокля, пак с избродирани цветя, този път със златна нишка; отново й е твърде тясна, сякаш не е правена за нея, а полата е прекалено дълга. Вглеждам се по-внимателно и ми се струва, че виждам следи от грубоват подгъв. Значи е била скъсявана веднъж, и то неумело. Устните й са здраво стиснати и тя отправя реверанс към Едуард, но си личи, че не се старае.
— Сър?
— А, Нели. Би ли била така добра да донесеш на племенницата ми каша и препечен хляб? — Той ме поглежда за потвърждение и аз кимвам.
Устните на жената се присвиват още повече и имам чувството, че от раздразнение ще се завъртят навътре в устата й и ще се набутат като тирбушон чак в гърлото.
— Благодаря ти, Нели — казвам, но това сякаш я раздразва още повече; очите й мятат мълнии.
Тя не отговаря, а се изнася от стаята и вратата се хлопва зад гърба й едва ли не с трясък.
— Извини избухливостта й. След пожара нервите й не са като преди.
Вдигам вежда.
— Все забравям, че току-що пристигаш! — засмива се той. — Преди няколко месеца стана пожар. Нанесе ужасни щети, затова сега държим онова крило заключено. Нели и родителите ти едва се спасиха. Баща ти е решен да възстанови всичко при първа възможност. — Той се усмихва тъжно. — Така че те насърчавам да изследваш къщата колкото пожелаеш, но настоявам да заобикаляш Източното крило отдалеч, за твоя собствена безопасност.
После чичо Едуард добавя:
— А и сънят на клетата Нели пострада, откакто се грижи за Ена. Ще се ободри в мига, когато се наспи. И така, като хапнеш, искаш ли да разгледаме имението? Ще отговоря на въпросите ти, а ти ще ми разкажеш, ако не е твърде болезнено, за живота си преди и как ни откри. Може би по-късно ще искаш да видиш и сестра си?
25
— Казваш, че и овошките са спрели да раждат? — питам, докато минаваме на коне покрай голите дървета.
Аз яздя дореста кобила, а той — червено-кафяв жребец от конюшните; оседлахме ги сами, защото нямаше конярчета, които да свършат тази работа. Чичо Едуард се извини, че не бил прибрал в конюшнята моя „кон“, който изчезнал; сигурен е, че в някакъв момент ще го открият да броди из имението. Съгласявам се, което е по-лесно от това да обяснявам, че съм сключила сделка с келпи — още не мога да знам какво е отношението на чичо ми към подобни създания, така че най-добре да си замълча. Слънцето напича и се потя леко в блузата от дамаска, благодарна за широкополата сламена шапка, която взех от закачалката до входната врата.
— Някаква болест — отвръща той. — Никой не може да определи точно каква. Не е плесен или гъба, нито гниене. Обаче вече почти три месеца нямаме нищичко. Нивите си стоят празни и не се е раждало нито едно агне, козле или теле. — Едуард поклаща глава. — Иначе дърветата изглеждат здрави, не е ли така? Честно казано, недоумявам как да постъпя. Дали да не ги изгорим до едно и да засадим нови?
— Звучи ми като напразна загуба — отвръщам, като си мисля за Гоблинова бърлога, където дърветата връзваха независимо от сезона; как Мора ми показа какво да правя още като много малка, за да й помагам с ритуала всяка година. Подканям коня си да слезе от пътя и да иде до едно от ябълковите дървета. Слизам и приглаждам полите си надолу — достатъчно са широки да хвана подгъва отзад, да го придърпам между краката си и да го запаша в колана — мигновени панталони за езда.
Приклякам и оглеждам основата на ствола за… аха! Ето го. Същият миниатюрен магически знак, който Мора ми показа как да изписвам, като буквата, s“ с диагонална черта през нея — вещерски символ. Нямаше нужда Малакай да ми казва, че майка ми е била вещица, за да се досетя, че ако Мора е показала на мен правилните знаци, няма причина да не е обучила и Изолда преди това.