Овошките са омагьосани. Би трябвало да цъфтят целогодишно. Но понеже Изолда я няма, за да осигурява миниатюрните количества кръв, с които се заплаща магията, заклинанието е закърняло. Те са в застой, спят — за дърветата е трудно да вържат плод дори по обичайното време. Няма да ми е трудно да го поправя. Но не сега. Не и пред новия ми чичо, който очевидно не осъзнава какво е правила Изолда. Като повечето мъже, той приема благополучието за даденост и се усъмнява чак когато го изгуби.
Изобщо не познавам този мъж. Изглежда добър и любезен, но и Ейдън Фицпатрик е такъв, когато поиска. Няма да дам на Едуард Елиът причина да се съмнява в мен.
— Мирен? Какво има?
— А, нищо, чичо Едуард. — Изправям се, обръщам се и му се усмихвам изпод периферията на шапката си. Била е на майка ми, предполагам. — Помислих си, че може да ми е познато, нещо подобно се случи веднъж в Гоблинова бърлога — лъжа, защото своевременните действия на Мора предотвратяват подобни случаи, — но тази болест не ми е известна. Колко странно, че изглеждат съвсем здрави!
— Природата е загадка сама по себе си.
— Казваш, че и мината вече не дава нищо?
— Има няколко жизнеспособни жили — отвръща той с тон, който е едновременно надут и презрителен и ми звучи фалшиво; чудя се колко — или колко малко — знае за миньорството. — Но излиза пренебрежимо малко количество. Има нови места, където бихме могли да копаем по-надълбоко, само че камъкът е неоправдано твърд. Бихме могли да го разбием само с взрив, но главният инженер се опасява, че това би довело до срутването на тунели или дори би отслабило дъното на езерото.
— Езерото?
— То продължава надълбоко и нашироко под земята; колкото е голямо над повърхността, отдолу е даже по-голямо. — Чичо Едуард свива рамене. — Брат ми каза, че е станала злополука преди години и е взела страшно много жертви. И до днес има вдовици и сираци, които ги оплакват. Наложило се е да запечатат някои тунели, а от други да изпомпват вода; двайсетима миньори загинали и нито едно тяло не било намерено — навярно още се носят в по-дълбоките пещери отдолу.
Замислям се от колко време е разработвана тази мина, колко време е била производителна, трупайки богатства за родителите ми; богатства, които никога не са стигали до Гоблинова бърлога. Дланите ми се разтреперват и ги стискам, за да не забележи. Поемам дълбоко дъх и се мятам обратно на седлото.
Той въздъхва.
— Ела, Мирен. Ред е на селото.
Температурата леко се понижава, когато пътеката ни отвежда в горист район. Под короните на дърветата светлината е приглушена и топлината намалява. Точно както по пътя нагоре в планината към новия ми дом, не се чуват птичи песни или звуци от язовци, лисици или вълци. Чудя се за причината: дали е свързано със същия недостиг на магия, който е засегнал и овошките? Или може би животните просто се крият?
В някой от близките дни ще изследвам самостоятелно. Не че нямам доверие на чичо ми, или поне не повече от разумното, но е много по-лесно да проучваш ново място, ако не си в компанията на хора, които са свикнали да приемат всекидневните особености на дома си за даденост.
След време обаче установявам, че се чува звук. Ромоленето на вода. Скоро покрай нас потича ручей, но не е нищо сериозно. Морските хора с техните огромни опашки не биха могли да се придвижат през такова плитко поточе. Явно се оттича от езерото под земята. По каменистото му корито се виждат сребърни проблясъци, които са красиви, но не виждам риби, нито големи, нито малки.
— Някой лови ли риба в езерото?
Питането ми изглежда го стряска.
— Що за странен въпрос!
Засмивам се.
— Всъщност не е — идвам от морето, чичо Едуард, и за такъв човек един воден басейн винаги е източник на храна.
— А! Отговорът е не, драга моя. Тук никой не лови риба. Няма нищо, което да се хване на въдицата, или поне така са ми казвали. — Той въздъхва. — Мирен, може ли да попитам как ни откри?
Така че му казвам малко. Доверието ми е засегнато така тежко и така скоро, че не съм готова да го окажа някому с лекота. Разказвам му за загубата на Ошийн и Ифа, но не споменавам как почина тя. Разказвам му за плановете на Ейдън и Ифа за сватбата, но не споменавам жестоките ръце на Ейдън, нито наетия от него убиец, нито усещането, когато острието в дланта ми се заби в гърлото на зеленоокия. Споменавам, че съм намерила писмата на Изолда в кабинета на Ошийн, но признавам само за едно — и възбуждам интереса му.