— Какво пише Изолда в съобщението си?
— Боя се, че много малко. Само че двамата с баща ми са се установили тук, че имението се намира северно от Звънчедол и как да бъде открито.
Изричам толкова дребни лъжи, че никой няма да разбере. Няма да споменавам стария майстор на сребърни изделия, вече толкова изкуфял, че издава тайни. Това място е скрито неслучайно — мисля си за замаскирания вход в живия плет, през който минах вчера. Родителите ми са положили огромни усилия да запазят местоположението на Черновир в тайна. Спомням си и за Ифа и избухванията й, когато говореше за Изолда. Чудя се дали това е било достатъчно, за да се скрият така? Стремежът тя да не ги открие?
— Нищо повече? Никакви подробности за новия им дом и семейство?
— Не, чичо — признавам и се навеждам към него, сякаш искам да споделя тайна. — Нали знаеш, че когато майка ми се е разделила с родителите си, са били в ужасни отношения? — Той кимва. — Баба ми Ифа никога не й прости.
Все още не мога да се насиля да споделя с него, че са ме оставили, за да изплатят някакъв вид дълг.
— О, скъпо мое момиче. И да дойдеш тук и пак да установиш, че отсъстват, макар и само временно! Какъв удар. Съжалявам, че не успях да го смекча повече.
— Страшно си мил, чичо! Никога няма да го забравя. — Усмихвам се и се пресягам да докосна ръката му.
— Изолда ми призна някои неща — казва той. — О'Мали си имат трески за дялане, но така е с всяко семейство, мисля си. Елиът определено не са изключение! Избягала си от ухажора си, казваш? И баща ти е изоставил бъдещата си невеста, когато е срещнал майка ти. Бедното ми момиче. Изглежда е в кръвта ти. Но понякога не можем да откажем на сърцето онова, което иска. — Той се усмихва любящо.
— Ейдън не искаше жена, която да има собствено мнение — изричам сковано. — И никога не би одобрил желанието ми да намеря родителите си. Нямаше да бъда задоволителна жена за него, нито той порядъчен съпруг за мен.
— Може би е щял да размисли? Една жена може да убеди съпруга си в много неща, по мои наблюдения.
— Чичо — натъртвам, — подозирам, че Ейдън е сключил сделка с жената, която управлява Вълнобор като кралица на разбойниците. Не вярвам, че е добър човек.
Сама си се чудя защо споделям толкова полуистини с този мъж, който е част от семейството ми. И преди ли лъжех толкова много? Или просто е било вроден навик, който сега излиза на преден план, понеже съм принудена да оцелявам без чужда помощ? Това ли е най-ценното умение, на което ме е научила Ифа — неискреността? Чичо Едуард е проявил единствено доброта към мен, накара ме да се почувствам добре дошла, обаче въпреки това в главата ми едно гласче шепне: „Рано е още, Мирен, имай търпение“.
— Вярвам, че си постъпила правилно, скъпа, като си си тръгнала.
— Стига толкова за моите премеждия, чичо, няма ли да ми разкажеш за рода Елиът?
Докато стигнем селото, петнайсет минути слушам семейни истории. За фамилното имение в Аблов парцел. За прабаба Елеонор, която издълбала дървения си крак и го напълнила със сливова ракия, за да направи църковните служби поносими. За чичо Тобаяс, който пропуснал да уведоми четвъртата си жена, че първите три си били все още живи и здрави. За братовчедката Вела, чиято любов към ловджийските й хрътки я подтикнала да препарира всяка една от тях след кончината й и да ги постави на любимите им места край дома й, а след нейната собствена смърт — вътре в гробницата при нея. За дядо Едгар, който една вечер се заключил в библиотеката си и отказал да излезе, като си взимал оставената за него в коридора храна чак след като носещият си отиде, и това продължило, докато един ден ястия от три поредни дни си стояли непобутнати и синовете му строшили вратата и го заварили мъртъв над копие на „Магическите ритуали“ на Мурциан със застинало в ужасена гримаса лице.
— Така и не разбрахме дали е успял да призове нещо — из къщата и без това постоянно се разнасяха странни шумове, така че пореден призрачен обитател надали щеше да привлече внимание.
Следваме потока по целия път към селото, където се излива през отвесен ръб в коритото на чешма на ъгъла на площад. В средата на коритото се издига статуята на русалка. Взирам се в нея. Идеализиран образ е, безспорно, хубавичка и мила, нищо общо със съществата, които ме завлякоха в пристанището на Вълнобор, с техните зъби и нокти, размахани опашки с остри перки, прорези на хрилете и люспеста кожа. Това прелестно създание е моделирано от човек, който никога не е виждал истинска морска обитателка на живо.
Има близо четиресет малки, спретнати къщи (някои по-стари, някои построени по-скоро, с разрастването на семействата, предполагам), скупчени около площада, а прави бели огради пазят миниатюрни градинки с лехи.