Наоколо се разхождат хора, деца играят и пеят песнички, които знам от моето детство. Някои хора си наливат вода от чешмата, други предлагат стока — плодове и зеленчуци, които трябва да са купени другаде или действително са последните им останали запаси? Има и домашни животни в кошари, крави и овце, но не се виждат новородени, точно както каза Едуард.
Наблюдавам как хората започват да ни забелязват. Червенокоса жена, понесла на хълбок също толкова червенокосо детенце на около четири (твърде голямо, за да го носят така), ни вижда — или по-скоро вижда чичо ми — и стисва устни. После вижда мен и лицето й се отпуска, губи всякакво изражение; ченето й увисва. Мъжът до нея следва посоката на погледа й; извръщат се и други глави и реакцията се разпространява като пламъци, прескачащи от покрив на покрив.
Скоро тълпата минувачи спира изобщо да се движи и просто ни зяпат. Поглеждам косо към чичо ми, който промърморва с усмивка:
— О, виждам, че Мириам Даймънд те е забелязала. Много приличаш на майка си.
Сякаш думите му са развалили магия, селяните се раздвижват, като че ли отново им е вдъхнат живот. Набит червендалест мъж избързва напред, с прилежно изгладено жълто сако и черни панталони, по-спретнати, отколкото се очаква да са тези на работник.
— Господин Елиът — поздравява той и в тона му няма нищо дружелюбно, но усещам, че се е постарал да потисне враждебността си.
— Оливър. Как вървят нещата?
— Ако имате предвид посевите, всичко си е същото, без промяна. Ако имате предвид мината и леярната, и там всичко си е същото.
Подтекстът е ясен: не си сторил нищо, какви промени очакваш. Но после тонът му се променя, става обнадежден, когато пита:
— Новини от лейди Изолда?
— Още не, но имам надежда. Това — казва чичо ми и ме сочи — е дъщеря й, госпожица Мирен. Имам вяра в знаците и смятам, че пристигането й означава, че съвсем скоро ще видим и родителите й. Мирен, Оливър е управителят на имота ни.
Изражението на Оливър ясно ми показва какво мисли той за тази логика. Усмихвам се, навеждам се от седлото и подавам ръка. Той се поколебава, после я поема. След това изглежда облекчен, сякаш е очаквал едно, а е заварил друго. Спомням си думите на Малакай, че Изолда е омайвала с магия; чудя се дали е прилагала обаянието си и върху тези селяни; дали това не е част от причината да останат тук въпреки предстоящия недостиг на храна, неизбежната зима, очевидната неприязън към чичо ми. Вътрешно потръпвам при мисълта, че някой може да е държан против волята си. Но пък хората са упорити и робуват на навика; недолюбват промяната по принцип, дори когато е в техен интерес. Може би вината изобщо не е на майка ми.
— Ела утре в къщата, Оливър, за да обсъдим следващото пътуване за провизии до Свети Синуин.
— Да, господин Елиът. Приятен ден, госпожице Мирен.
— Приятен ден, Оливър.
Продължаваме през площада и забелязвам как, докато сме говорили с Оливър, много хора са изчезнали, а по пътя ни се затварят врати с тихо шушукане. Оставащите или ни хвърлят недружелюбни погледи — на двамата или само на чичо Едуард? — или демонстративно извръщат очи. Надзъртам през рамо, назад към местата, откъдето минахме, и забелязвам как червенокосата жена се изплюва върху следите от конете ни и прави жест, за който Мора ми каза, че предпазвал от нежелани срещи: знакът на рогата.
— Може ли днес да посетим и мината, чичо? Признавам, че съм особено любопитна да я видя.
Едуард Елиът поклаща глава.
— Няма да е днес, мила моя. Имам други задачи, с които да се заема, и се надявах да прекараш известно време с Ена този следобед, да дадеш на Нели малко почивка. Би било много мило. — Той се усмихва. — Няма за къде да бързаме, Мирен, мината ще си е там и утре, и вдругиден.
— Разбира се, чичо.
Усмихвам се. Вече почти сме прекосили селото и забелязвам една последна къща, боядисана в бяло и зелено, с пейка в миниатюрното предно дворче под розов храст без рози на него. Мястото ми напомня за онзи следобед, когато намерих Ифа в нейната градина, студена като камък, и преглъщам, премигвам усилено. После забелязвам, че на прага стои мъж и шумно яде ябълка, като в същото време ни зяпа. Привлекателен мъж с изсечени черти, гъсти тъмни къдрици и светлозелени очи, които ми напомнят тези на убиеца и отново преглъщам, макар да знам, че не е той. Дрехите му са покрити с пръст и трева, отметнал е косата си назад и на челото му се вижда корона от пот. Белег, бял и тесен, тръгва от ъгълчето на лявото му око и изчезва сред косата над ухото му.