Чичо Едуард умишлено не го поглежда, но после мъжът се обажда:
— Добър ден, господин Елиът — и в гласа му се долавя презрение и развеселеност.
Устните на чичо ми се изкривяват недоволно.
— Джедадая.
Мъжът ми кимва и изрича с не много по-различен тон:
— Госпожице.
Аз само кимвам, подминаваме го и вече сме извън селото. Част от мен иска да се извърне назад, да провери дали той още ни гледа; коства ми огромно усилие на волята да не го сторя. Има малко гробище недалеч, но не поемаме нататък.
Познавам по присвитите устни на Едуард, че ако го подпитам сега, няма да ми каже нищо, така че оставям въпроса за по-късно, скътвам го на същото място, където държа всички онези дребни нещица, на които се надявам един ден да намеря отговор.
26
Посевите са фасулска работа, нужно е само да посетя и четирите ъгъла на всяка нива. Капка кръв от палеца ми, капка вода от манерката, стръкове пшеница, ръж или овес, духнати по дланта ми с няколко прошепнати думи. Разлика ще има след няколко дни, дори по-бързо, ако майка ми наистина е била толкова могъща вещица, колкото я изкарваше Малакай. Ако в пръстта са останали следи от магията й. Една истинска вещица ще постигне видими резултати по-лесно, ще са й нужни по-малко пособия, почти нищо друго освен волята й и капка кръв. Аз не съм вещица, но не е и необходимо, стига да знам обредите, инструментите, целта.
Овощните градини са по-трудоемки, макар че ритуалът е подобен: кръв, вода и въздух на всеки ъгъл, но и всяко едно дърво трябва да бъде посетено, да му се поговори, миниатюрният магически символ да бъде издялан отново с джобното ми ножче, за да потече дървесният сок. Има четири овощни градини с по около петдесет дървета във всяка. Нужно ми е дълго време и докато приключа, очите ми парят, гърлото ме боли и коленете и кръстът ми са схванати. Още е тъмно, когато съм готова — часовникът ми казва, че е едва три сутринта, — така че лесно ще се върна в къщата и обратно в леглото си. Никой няма да ме търси, тъй че ще мога да спя колкото си искам.
За щастие, луната е пълна, така че не беше нужно да си нося покрит фенер, и времето е отлично за подобни ритуали. Беше съвсем лесно да се измъкна, когато светлините угаснаха, а стъпките на Нели — единствената прислужница в къщата, което ми се струва странно за такова голямо имение — затихнаха по посока на стаята на Ена, която е много по-надолу по коридора от моята.
Прекарах цял следобед с детето, обаче това не ми спечели симпатиите на икономката. Ена е дребосъче с рошава кестенява коса и дълбоко разположени кафяви очи. Не е толкова бледа като мен, липсва й тази странна лъскавина на кожата, но си приличаме достатъчно, за да се забележи роднинската връзка. Беше раздразнителна и сърдита, когато Нели ме заведе в стаята, а същото важеше и за самата икономка. Тя се засуети край детето, сякаш нямаше желание да си тръгне, но по синкавите торбички под очите й си личеше колко много има нужда от сън, а бръчките по челото й подсказваха, че хленченето на малката вече й играе по нервите. Поставих длан на ръката й и казах:
— С мен ще й е добре.
Бдяла съм над люлките на децата на арендатори, когато са били болни, както и от време на време на някой далечен братовчед, когато са го довеждали при Мора заради билковите й запарки и церове.
Икономката се дръпна и излезе от стаята.
Вдигнах детето в ръце и огледах устата му — венците бяха зачервени и изглеждаха възпалени. То заплака още по-силно при допира на пръстите ми, но Нели не се върна. Взех Ена с мен до задния двор; огромното разнообразие от лечебни билки издаваше, че е невъзможно да е бил засаден от някой друг освен майка ми. Беше, меко казано, любопитно, че тези растения продължават да растат буйно въпреки отсъствието й. Открих постенница и злолетница, откъснах ги и ги занесох в кухнята.
До масата имаше детско столче и сложих Ена да седне там, докато търсех хаванче и чукало. Не открих нищо подходящо в иначе добре заредената кухня, така че започнах да отварям врати: три килера, съдържащи много повече храна, отколкото обитателите на този дом биха могли да изядат, малка стаичка за пране и сгъване на чаршафи и, най-накрая, истинско аптекарско ателие, с което всеки практикуващ занаята би се гордял. Лавици, пълни с шишенца сушени билки и тинктури, надписани старателно с почерк, който разпознах от писмата, пратени от майка ми на Ошийн. Имаше тигели и малко огнище, котели и медни купи, епруветки и пипети, три големи стъклени кутии с ключалки — и множество хаванчета и чукала.
Останките от строшен буркан бяха заметени в единия ъгъл и на пода недалеч от него имаше засъхнало кафяво петно — зле почистено. Изглежда, майка ми е заминала набързо и е пропуснала да почисти след себе си. Съвсем в дъното имаше капак в пода и щях да продължа да оглеждам любопитно, но писъците на недоволната Ена ми напомниха защо дойдох. Открих сред малките шишенца арарут на прах и го отнесох обратно в кухнята, заедно с хаванче и чукало.