— Драга моя, каквото и да си сторила — каза той с премерен тон на третия ден от началото на щедрите дарове, — е много ефикасно.
— Нищо специално не съм сторила, чичо — отрекох, но той ми отправи многозначителен поглед, сякаш сме съзаклятници.
От отношението на селяните към него знам, че никой от тях не би му казал — макар че очевидно Джедадая е намерил за уместно да уведоми съседите си, че промените са мое дело.
Нивите са полюшващо се море от стъбла, които ще са готови за жътва след седмица; дърветата в овощните градини са натежали от зрели плодове, които жителите на Черновир едва успяват да оберат достатъчно бързо. А животните показват признаци на размножаване. Накрая просто предложих лека си открито на селяните, с обяснението, че това е подействало в Гоблинова бърлога. В крайна сметка не беше лъжа: Мора действително използваше дребни магийки, за да бъдат стадата плодовити и животните здрави. Оттам и подаръците.
И сега този шал, който е красив, мек и топъл.
— Благодаря — изричам.
Нели промърморва нещо под нос. Въпреки следобедите, които редовно прекарвам с Ена, за да може икономката да си почине, в отношението й към мен няма промяна. Всъщност дори изглежда по-лошо. Сестра ми се чувства чудесно, зъбките й започнаха да пробиват, облекчавайки болката, и тя спи по цяла нощ — което означава, че и Нели също спи. Жената изглежда няма желание да се откаже от времето, което й осигуряват моите грижи за детето, но същевременно се дразни, че момиченцето ме харесва. Да не предпочита Ена да е нещастна? Обаче е нежна с малката, трябва да й го призная; суети се около нея като родна майка.
— Какво каза? — питам.
От седмици се държа вежливо с нея и я изчаквам да свикне с мен. Но търпението ми се изчерпва. Тя продължава да върви към кухнята и тръгвам след нея, взряна сърдито в гърба й, в къдриците, измъкнали се от кока на врата й, и пак отбелязвам колко изискана е роклята й, макар и все така не по мярка; наистина много издокарана икономка. По някаква причина това ме вбесява. Повишавам глас, когато повтарям:
— Какво каза?
Тя все така не отговаря и аз се протягам и сграбчвам лявата й ръка, дръпвам я и тя се обръща. Изписаната по лицето й ярост размеква моята собствена; аз съм просто ядосана, докато тя определено ме мрази. Иска да ми навреди. Има нещо необуздано в изражението й, което ми напомня див звяр.
— Нели! — излайва чичо ми през отворената врата на библиотеката и тя се свива като куче, навикано от господаря си. Едва ли не очаквам да падне на четири крака на мраморните плочи, мушнала опашка между краката. Той изсъсква: — Извини се.
Отнема доста време, но тя го прави, процежда думата между стиснатите си зъби.
— Съжалявам.
— Съжалявам…? — избумтява чичо Едуард. Лицето му е почервеняло от гняв.
— Съжалявам, госпожице Елиът.
Тя се извръща, хвърля му изпепеляващ поглед, а после отново се отправя към кухнята. И двамата я наблюдаваме, докато не минава през вратата в края на коридора и тя гневно се захлопва зад нея. Едуард поклаща глава, напрежението се оттича от лицето му и той ми прави знак да вляза при него.
Под висок сводест прозорец има две кресла. Той е седял в едното, както личи по димящата лула в сребърен пепелник до чаша, пълна с повече от щедра доза бренди. Още даже не сме закусили. Не казвам нищо. Сядам на срещуположното кресло. Той е четял една от книгите на Мурциан — „Митични създания“ — и илюстрациите са в красиви цветове.
Чичо ми сяда, въздиша, отправя ми уморена усмивка.
— Моля те да простиш на Нели. Тя е…
— Уморена. На ръба на силите си. Скоро ще е в по-добро настроение — процеждам. — Честно казано, чичо, не проумявам защо продължаваш да й намираш оправдания.
Учудвам се, че му говоря толкова прямо; колкото и да го харесвам, винаги съм пазила дистанция между истинските ми чувства и мисли и онова, което показвам пред него.
Той изглежда озадачен, а после в очите му се появява нещо мрачно, като сенчест силует под морската повърхност.
Поемам си дълбоко въздух, после го издишвам.
— Извинявай, чичо. Не съм свикнала на такава враждебност от страна на прислугата. — Което е така, но пък Мора и Малакай ми бяха много повече семейство, отколкото прислужници. — Не мога да се постарая повече, отколкото вече опитах. Няма значение какво правя, тя ми се ядосва още и още по някаква нейна си причина.
— Мирен, от… тревога е. Притеснява се за родителите ти. Тя работи от дълго време за тях, а вече отсъстват толкова отдавна… Аз самият започвам да се тревожа. Нели е човек, чиито страхове избиват на повърхността по начин, който не може да контролира. Докато ти и аз сме по-спокойни натури, по-овладени. — Той се усмихва лениво. — А Нели е чиста емоция, жива и здрава да е. — Той вдига ръка. — Но ще поговоря с нея. Отново.