— Търпението ти е възхитително, чичо.
Той се усмихва.
— Ти ходи ли пак до селото?
— Вчера следобед, чичо Едуард. Излекувах овцете на Оливър. Последното стадо, което се нуждаеше от грижите ми.
Накрая беше по-лесно просто да го кръстя „скотовъдство“ и да дам на животните във всеки дом — говеда, овце, кози, прасета, коне — смес от билки, разтворени в квасено мляко с малко от кръвта ми, приготвено в стаичката на майка ми до кухнята. Изглежда съвсем нормално (стига никой да не знае за кръвта) и добичетата го излапаха с удоволствие.
— И да нагледам сина на Брун, Нектан. Беше се разболял от круп.
— И?
— И сега е добре.
— Ти и твоите домашни лекове! Каква учителка само е била тази Мора! Майка ти също беше много изкусна. — Той премигва, засмива се, поправя се. — Когато беше тук. Сигурен съм, че още е такава — и много се надявам вече да е на път обратно към нас и да не спира да се погрижи за всеки болен калайджия, изпречил се пред очите й!
Засмивам се заедно с него.
— Мора е научила и нея. Аз не правя нищо по-различно от онова, което би сторила тя. Това е наш дълг към хората, които зависят от нас, да улесним живота им в замяна на труда, който ни дават.
Отне ми известно време да осъзная, че на Едуард Елиът не му допада да излизам сама. О, в градините няма проблем, сред овошките и нивите също, но не и в селото. Нормално притеснение, предполагам, като се има предвид колко враждебни са селяните към него, но тази враждебност вече изглежда не включва и мен. Има теми, по които се смълчават, но в повечето случаи се радват да ме видят: семействата Копър и Корниш, Ламбърн и Дейн, Пери, Кейн, Удфокс и всички останали, които сега се усмихват и ми помахват, когато ме видят да идвам. Но присъствието на чичо ми би сложило край на това.
— А Джедадая Ганел. Говорила ли си с него? — Това се превърна в редовен въпрос, но мога да отговоря, общо взето, откровено.
— Не, чичо. С него никога не говоря.
И е точно така — не и след онази нощ в овощната градина. Но съм го виждала. Той ме наблюдава и се хващам, че и аз го търся с поглед. Обаче не разговарям с него.
Едуард Елиът няма вина, че майка ми им липсва толкова много — не би могъл да се мери с обаянието й. Боя се, че който и да беше останал да наглежда Черновир в нейно отсъствие, щеше да се сблъска с недружелюбност. Хората не обичат промените — дори за три месеца, което изглежда толкова малко — и не е негова вината, че без Изолда, която да се грижи за земята, тя беше спряла да се грижи за обитателите си. Забелязах обаче, че никой не споменава да му липсва баща ми или привичките му. Към него не долавям враждебност, само безразличие. Сещам се как Джедадая го нарече „безотговорен“, точно като Ифа. Чудя се защо е оставил толкова блед отпечатък върху света. Обаче майка ми го обича, това поне е сигурно.
Подръпвам шала в скута си и се старая да не поглеждам чашата с бренди в ръката на Едуард. Той прекарва значителна част от деня си в библиотеката, в четене, пиене и пушене на лула. Не споменавам, че съм забелязала как не обхожда границите, не проверява посевите или стадата, не ходи в селото по-често, отколкото му се налага, не ходи и в мината и леярната (и за двете места ми казва, че още не съм готова да ги посетя).
Чичо Едуард свикна с мен; даде си сметка, че аз върша работата, която той беше занемарил. Мисля, че се чувства облекчен, но все още смята, че трябва поне привидно той да командва парада, за да не изпъква толкова некомпетентността му, да не се набива на очи. И аз на свой ред задължително обсъждам с него случващото се в имението, сякаш именно аз съм управителят, нает да върши тези неща, а не Оливър Редмънд. Извъртам нещата така, сякаш търся съвета му, а не му съобщавам факти; започвам изреченията си с „Както знаеш, чичо Едуард“ и ги завършвам с „Не мислиш ли?“ В повечето случаи той е съгласен с мен, макар че понякога ми противоречи просто с цел да се наложи и нарежда нещо, на което аз кимам в знак на съгласие, а после пренебрегвам напълно. Вежлива съм и уважавам чувствата му, защото той се държи така добре с мен. А и е брат на баща ми; не бива да го разстройвам и после да се оплаче от мен, когато родителите ми се приберат. Ошийн и Ифа ме научиха как се ръководи имот, макар че от Гоблинова бърлога не беше останало почти нищо. А ми става все по-ясно и по-ясно, че чичо ми знае твърде малко за поддръжката на каквото и да е, освен на количеството вино в бутилката.