Естествено, това нито помагаше, нито ме успокояваше, докато тя ме учеше да плувам, като ме хвърляше в леденото море. Така се научих, неохотно; тя продължаваше да ме пуска вътре независимо от времето и от това колко се дърпах. Мяташе ме от скалите, които се издигаха от водата (недалеч от срутената пещера), и аз потъвах. Първите няколко пъти тя ме измъкваше; после взе да ме оставя. Оставяше ме да потъна толкова надълбоко, че си мислех, че ще се удавя, и осъзнавах, че единственият начин да оцелея, е Да се спася сама с дълги загребвания и силни ритници, както правеше и самата Ифа. С години се питах дали в крайна сметка би ме оставила да загина… или ако се бях забавила дори секунда повече, щеше да се гмурне след мен, за да измъкне от вълните надеждите си за бъдещето, приели формата на плюещо, давещо се, ужасено тригодишно?
„Просто се дръж за нещо стабилно“, така казваше Ошийн, но ми отне много дълго да осъзная, че има предвид да разчитам на себе си: аз бях единственото стабилно нещо в онова разбунтувано море.
Колко време съм се взирала е загадка, но се откъсвам от спомените, когато виждам две фигури да крачат през тревата. От посоката им на движение съдя, че са дошли през страничната порта и са се отправили към мястото, където някога се е издигала църквата, макар и за кратко. Едната е с дълга черна траурна рокля и вятърът подхваща воала й, който тя раздразнено отмята назад, тъй че той се вее зад нея като крило.
— За какво си говорят според теб?
Не съм разбрала кога до мен е дошла Бриджид. Тя е ниска и пълна, с руси къдрици, светлосиви очи, но има прекрасен глас и пее, когато я помолят. Никой не я помоли при изпращането на Ошийн, но него никой не го изпрати с песен.
Поглеждам косо братовчедка си. Бузите й са поруменели, сякаш е подразнена или смутена, или пък е събирала кураж да ме заговори, или се бои, че няма да отвърна. Не сме приятелки. Вече не. Някога бяхме. Когато Ошийн все още държеше кантората във Вълнобор — преди да я продаде на Ейдън, — ходех на гости на Бриджид. И тя идваше в Гоблинова бърлога и си играехме. Тогава нямаше значение, че не е „истинска“ О'Мали; не обръщах внимание на презрението на Ифа към страничните разклонения. Така продължи години наред и си мислех, че е най-добрата ми приятелка, но когато те хранят с трошички негодувание и горделивост, когато изгубиш доверие в някого…
— Не знам — отвръщам. После добавям, защото в това няма нищо срамно, поне за мен: — Навярно за заем.
— Тази къща ще се разпадне, да знаеш. — Но не го казва със злоба, а по-скоро с тъга, сякаш говори за стар домашен любимец, който е напът да умре.
— Знам.
А после наблюдаваме двете фигури отвън в мълчание.
Ифа е висока почти колкото Ейдън; говори оживено и ръкомаха. Виждам изражението й: хитро, предпазливо, ненаситно и съобразително. И Ейдън, докато я слуша съсредоточено, прилича малко на нея. Но когато отваря уста, чертите му се оформят в друга композиция, потомък с разредена кръв, а после лицата и на двамата се скриват от погледа ми, когато сменят посоката и се отправят към замаскирания хоризонт, срещу вятъра, който носи дъха на буря.
3
Библиотеката има висок таван, на който някога са били изобразени сцени от морските ни похождения, но сега картините са скрити от паяжини и сажди от опушване и е така, откакто се помня. Тук-там наднича по някое лице, крайник, размит облак, корабно платно, опашка на морско чудовище, ала по-голямата част от нарисуваното е оставена на въображението. Като малка не вдигах поглед от страх да не си докарам кошмар от тези елементи. Тогава си мислех, че няма нищо по-ужасно от лошите сънища. Три от стените са покрити с препълнени лавици, а четвъртата е почти изцяло заета от прозорец, скрит с натежали от прахоляк червени завеси, които пазят от тъмнината и отчасти от студа.
Ифа е с бродиран пеньоар в най-тъмното ореховокафяво, косата й е вдигната високо, като сребърна коприна, без следи от тъмния цвят от младините й; до лакътя й има чаша уиски от зимни лимони и седи в един от протритите столове с висока облегалка, взряна в пламъците на камината. Неотдавна изпусна дълбока въздишка, която разпознавам като освобождаваща, като знак, че оттук продължаваме напред. Но накъде?
Още съм с траурната си рокля; прекарах следобеда в изпращане на гостите, а после помагах на Мора да разтреби бъркотията, защото Ейдън отведе дадените назаем прислужнички със себе си. После напълнихме три кошници с колкото можахме от останалата храна и отидох до къщите на тримата ни арендатори, за да им ги занеса. Има повече храна; отколкото бихме могли да изядем и поне някой някъде да извлече полза от кончината на Ошийн. Семейство Кели и семейство Бирн бяха благодарни; вдовицата О'Миъра прие онова, което й занесох, но пак ме изгледа като всеки друг път и аз пак побързах да си тръгна като всеки друг път.