Чудя се защо Изолда и Лиъм са го оставили да се разпорежда тук; може би Лиъм е бил сляп за пороците на брат си, може би ги е споделял. Но Изолда? Тя несъмнено не се е заблуждавала. Но пък може да не е била в състояние да откаже нищо на своя съпруг, хубавеца.
— Чичо — подемам, обладана от безразсъден порив, — дали ще е възможно днес да посетим мината? Или леярната?
Той поклаща глава, точно както и предполагах, че ще стори.
— Няма да е днес, Мирен, но задължително другата седмица. Не искам да ходиш там без мен, а както виждаш, в момента съм затрупан. — Той обхваща с жест нищото, с което е затрупан. — Никой няма да те пази така добре, както роднина, и не бих поверил безопасността ти на друг.
— Твърде добър си към мен, чичо Едуард.
Усмихвам се, макар че зъбите ми скърцат. Другата седмица ще изскочат нови причини да не се отбием в мината и леярната. Държа си езика зад зъбите, защото нямам нищо против да се преструвам, докато си изграждам този нов живот, новото семейство. Той още ми разказва истории за рода Елиът, но често се повтарят и подробностите нерядко не си съответстват. Няма как да знае, че докато растях край Ифа и Мора, дори и при миниатюрна разлика във вече разказана история, в главата ми зазвучаваше сигнал за тревога. При него промените и грешките се дължат според мен на алкохола. Той краде спомените на мъжете и жените като същинско проклятие.
Но се хващам, че съм готова да му простя много, защото съм щастлива. Проточилото се отсъствие на родителите ми ме наранява, да. Боли ме и като си спомням живота, който оставих в Гоблинова бърлога, при всичките му трудности в последно време. Мора и Малакай, Ошийн и даже Ифа, болката за всеки от тях, издълбана в сърцето ми. Не мога да отрека и че ядът ми към Изолда и Лиъм изобщо не е намалял. Но тук има толкова много неща, които да обичам и да ми доставят радост. Тук в селото е Оливър, който обсъжда поддръжката на имота с мен открито и честно, и Лазаръс Ганел, който винаги ме заприказва. Тук е и Люси Форсайт, която ме кани на чай и бисквити всеки път, щом мина покрай къщата й, и ми уши нови рокли, за да не се налага да нося старите на майка ми, както и сестра й Ада, чиято умела ръка разпознавам в този красив шал, въпреки че нямаше бележка. Тук са и селските деца, които тичат край коня ми, когато пристигам, и сплитат косата ми с цветя, ако им позволя (това ми напомня за Бен и трупата и се надявам да са добре и в безопасност). Тук е и тази къща, и няма и следа от Ейдън Фицпатрик, и ако зеленоокият мъж се появява понякога в сънищата ми и се хили с две усти, то това е наистина много рядко. Тук е и Ена, която е много мила. И винаги ще помня добрината на чичо ми; той винаги ще бъде неразривно свързан с щастието, което градя тук. А когато родителите ми се върнат, ще постигнем хармония.
— Нали ще се съобразиш с мен, мила моя?
— Разбира се. Имам обаче едно предложение.
Той вдига любопитно вежда, но не казва нищо.
— Пейли Джетън спомена, че има ежегоден празник на жътвата. Тази година тя ще е по-късно, но не виждам защо това да ни спира. Пак имаме време да го вместим, преди да настъпи зимата. — В изражението му се долавя съмнение, така че продължавам припряно: — Помисли за проявата на добра воля, чичо. Помисли колко са благодарни хората, че има зърно за жънене, плодове за консервиране, животни в набъбналите стада, толкова скоро след като над Черновир беше надвиснал страхът от лишения. Само едно малко празненство, чичо; споменът за него ще поддържа духовете, когато настъпят тежките месеци.
Затаявам дъх, докато чичо Едуард взема решение.
Най-накрая той кимва.
— Обаче ти ще го организираш! И задълженията на Нели не бива да се увеличават, защото се боя, че иначе дори и аз не бих могъл да я успокоя!
28
Стоя пред стаята на родителите ми в затвореното крило. Не съм идвала тук преди, и то не само заради предупрежденията на чичо ми относно щетите от пожара. Мислех си, че държа огорчението към родителите ми под контрол, че ще изчака, докато се върнат, че ще се разнесе бързо, щом успеем да поговорим, ще прониже цирея на гнева ми. Но тази нощ…
Тази нощ чакането ми дойде в повече.
Тази нощ търпението ми се изчерпа.
Тази нощ се събудих от кошмара, че се давя.
Глезените още ме боляха на мястото, където призрачни пръсти ме бяха стискали жестоко. Дробовете ми горяха от усилието да задържа дъха си. Косата ми беше подгизнала до корен, по нощницата ми също имаше мокри петна и цялата треперех.
Не влизаше почти никаква лунна светлина, а огънят в огнището беше угаснал; догаряха само няколко въглена. Знаех, че нищо не се крие из тъмните ъгли. Знаех, че никое морско създание не се спотайва там. Но рационалното няма власт в тъмните часове на нощта.