Дори не си спомням естеството на съня. Само проблясъци: зъби и нокти, и опашки като камшици. И песен, която се носи във водата, макар че не би трябвало, звук като от траурна камбана, която известява гибелта ми на всички. И злорадите думи: „Когато теб те няма, ще сме свободни“.
И усещах вкуса на сол в устата си; още го усещам.
Станах и отидох до камината, пъхнах една завита хартийка между въглените, докато не пламна, а после я доближих до фитила на красивия сребърен фенер. Когато го запалих, той обля стаята в обръч от прелестна разноцветна светлина. После го вдигнах високо, за да освети и далечния край на стаята ми — нищо. Никой.
Мисълта отново да потъна в сън беше крайно непривлекателна — всъщност имах чувството, че никога повече няма да ми се доспи. Бих могла да разпаля отново огъня и да седна до него да почета. Или да сторя онова, което правех вече няколко пъти след пристигането си: да разгледам главната къща и Западното й крило. Таваните са почти празни, само разни мебели, прибрани там поради липса на по-подходящо място. Никакви ракли или кашони, нищо, което да преровя в търсене на тайни или отговори. Долу бях обхождала кухнята, салоните, стаите за гости, дневните, баните, кабинета, който явно е бил на баща ми, и библиотеката (повече от веднъж). Във всички стаи има толкова натрупан прах, че Нели явно не си върши работата. Не съм била в стаите на чичо ми и Нели, нито в избата (до която се стига през капака в пода в аптекарската стаичка на майка ми), защото вратата й е заключена здраво с три големи сребърни катинара точно като онези в Гоблинова бърлога.
Не съм била и в покоите на родителите ми, които са в „унищоженото“ източно крило, но тази нощ се чувствам по-непокорна от обичайното. Преди няколко нощи, когато отново ме мъчеше безсъние, се помотах из празните коридори и в библиотеката. Прерових чекмеджетата на бюрото и в най-долното отдясно открих, набутана най-отзад, връзка с дванайсет ключа (без такъв за катинарите на вратата на избата обаче). Нели носи нейните на сребърна верижка около кръста си — отново твърде изискана за икономка, — а комплектът на чичо виси на колана му. Значи тези тук бяха резервни или поне, ако се съди по дебелия слой прах, никой не ги търсеше. Оттогава си стоят дълбоко в дупката, която направих в дюшека си, като разпорих единия ъгъл; скрити са при торбичката с бижутата и другата с по-голямата част от златото, което откраднах от убиеца.
Но сега съм тук, минах по коридорите на крилото, което уж било унищожено от пожара и затова опасно; чак наскоро ми хрумна, че няма никакви следи от щети отвън по фасадата на къщата. Откривам следи от пламъци в една от стаите на втория етаж, където стените са изрисувани като градина със зайчета, лисици, цветя и феи, които надничат иззад стволовете на дърветата, но няма съвсем никакви мебели, като се изключи стар люлеещ се стол и счупена, изцапана със сажди бебешка люлка със смачкано изгоряло одеяло в единия край. Вътре помирисах само застоял пушек и нещо друго, което не можех да разпозная напълно, нещо толкова слабо, че може и да ми се е сторило. Огънят очевидно не се е разпрострял, завесите и килима само са опушени. Струва ми се, че това трябва да е стаята на Ена — спомням си, че според Едуард Нели и родителите ми едва се спасили, но това явно е преувеличение, точно както и степента на „разрухата“. Ена трябва да е била с Нели или Изолда, макар че как е започнал пожар тук, умът ми не го побира. Може би от съборен фенер или свещ?
Останалата част от крилото обаче си беше съвсем наред. Значи чичо ми е излъгал или поне е изопачил истината. Вече не се чувствам толкова виновна, че не му се подчиних. Чудя се обаче какви ли други лъжи ми е наговорил. И защо.
Покоите на родителите ми са на долния етаж. Ключът малко заяжда в ключалката, защото отдавна не е използван, а после бутвам вратата и вдигам фенера високо.
Стаята е обзаведена в нюанси на сребристосиньото и буйно зеленото: завесите, балдахинът на леглото, покривалото, диваните и креслата, килимите, стените. Тоалетната масичка е покрита с пудри и парфюми, гримове, бижута, четки и майсторски изработени цветя и украшения за коса. И прах, толкова много прах.
Има два дрешника, по един от всяка страна на огромното легло. В единия има мъжки дрехи и обувки. В другия — дамски рокли. И в двата виждам пролуки, откъдето липсват неща — празнини, където по-рано са стояли рокли и ризи и сака и панталони, а сега са отмъкнати, както сврака отмъква лъскави предмети. Нормално навярно; родителите ми са избрали дрехите, с които да пътуват — като се изключи фактът, че във всеки дрешник високо на стените има полици и на всяка полица са наредени куфари и сандъци; два пълни комплекта, като на тези на майка ми е гравирано „И. Е.“, а на баща ми — „Л. Е.“.