Малка врата води към баня с огромна вана на метални крачета и лавици, които се огъват под тежестта на шишета с кремове и шампоани. Оттук не си личи да е изнесено нищо, но не бих могла да се закълна.
Обратно в спалнята има голяма камина, а над нея виси картина: привлекателна тъмнокоса двойка, много елегантно облечени; мъжът изглежда малко по-млад от жената — бременността прибавя години към женските черти. Баща ми наистина е хубавец и двамата с Едуард имат бегла прилика. Около врата на майка ми виси сребърна верижка и на нея има висулка с формата на корабна камбанка.
Пристъпвам колкото се може по-близо и повдигам фенера: едва-едва се различава, но художникът си е направил труда да изобрази шарките, които приличат на рибешки люспи. Ръката ми се разтреперва и сенките танцуват: за пръв път виждам родителите си.
Има също и писалище, фино и не особено голямо, доста женствена мебел, което ме изненадва. Но пък аз изобщо не познавам майка ми. Приемам обаче, че е нейно, заради голямата книга, оставена отгоре. Черна кожа, сребристи кръгли мидени черупки по ръбовете отпред и отзад, двулика русалка, изрязана от сребърен лист. До книгата има фино гравирана писалка от червен оникс и шишенце с мастило, което изглежда почти засъхнало. Отгръщам корицата на тома.
С изящен почерк, който разпознавам от писмата на Изолда до Ошийн, са написани приказки, приказките на О'Мали.
Имало едно време, толкова отдавна, че само разказвачите на приказки помнят…
В една земя, която нивга не е била, във време, което нивга не би могло да бъде…
В прастари времена, когато желанията още помагали…
Някога, в далечния край на вчерашния ден…
Майка ми е сторила онова, което планирах аз самата. Чудя се докъде ли е стигнала, дали паметта й е добра? Чудя се дали би имала нещо против, ако добавя към този том? Дали ще бъде приятна изненада за мига, когато се върне у дома? Прегръщам книгата като дете.
Точно съм напът да си тръгна, когато вдигам глава. Вниманието ми е привлечено от сенки и силуети. Откривам още свещи и ги запалвам, а после ги разполагам така, че да осветяват възможно най-добре стаята.
на тавана е нарисувана фреска — дубликат или поне възможно най-близко подобие на онази в библиотеката на Гоблинова бърлога. Или поне така предполагам; разпознавам някои елементи, онези, които все още се виждаха под праха и паяжините у дома. По времето на Изолда изображенията не са били толкова замацани — навярно с времето Ири или Киара щяха да се качат на стълби и да почистят, за да се разкрие цялата картина. Тук-там се виждаха лица, крайници, надвиснали облаци, корабно платно, опашка на морско чудовище… само дето чудовището вече не е чудовище. Или е още по-чудовище. Превърнато е в морска жена, а може и винаги да е било.
Огромна морска кралица, просната върху изрисуваните камъни, взряна в родителите ми нощ след нощ. Черна коса, тъмни като бездни очи, голи гърди, изцяло покрити с люспи, а опашката… опашката е раздвоена, точно като на клеймото на хълбока ми. То сякаш започва отново да пари, макар да нямам спомен за първоначалното му отпечатване.
Духвам всички свещи и излизам — стиснала книгата под мишница и с фенера в другата ръка, — като внимавам да не оставя следи от присъствието си.
Обратно в моето собствено крило, минавам на пръсти по коридора. Покоите на чичо ми са на горния етаж. Изведнъж ме осенява, че точно като в Гоблинова бърлога, има толкова празни стаи, но там поне някога е имало хора, които да ги запълват. А Черновир, това имение, построено от родителите ми, сякаш е грамадно просто така и празно просто така. Толкова много място, а не са изпратили никой да ме вземе. Няма подслон за Мирен О'Мали. Мирен Елиът.
Но може да са имали планове да го запълнят с още потомци. Ена — детето, заслужавало да го запазят — е била началото. Колко още би могла да роди майка ми? Не е толкова стара… И далеч от морето, далеч от Гоблинова бърлога, новите деца може да са в безопасност, няма да има нужда от безименни, които да заситят вълните…
Докато приближавам стаята на Нели (до тази на Ена), покрай която трябва да мина, за да стигна моята собствена, чувам шумове: въздишки, тежко дишане, пъшкане и тихи стонове. Вратата не е плътно затворена и се е открехнала — а не беше така, когато минах оттук по-рано, и през пролуката виждам леглото на Нели. И Нели, възседнала някого, как се движи напред-назад, надига се. А откъм партньора й се чува гласът на чичо ми, който шепне ругатни и заплахи и пъшка. Едва не спирам насред крачката, почти прикована от ужасно безразсъдно очарование, но продължавам напред, пристъпвам все така тихо, докато не отварям собствената си врата и не се скривам вътре. Тогава изпускам с мъка задържания си дъх.