Сгушвам се под завивките, умислена за книгата с приказки, която скрих на дъното на раклата под завивките, шаловете и чистите чаршафи. И се замислям, в този момент, как така родителите ми са тръгнали на дълго пътуване без пътни чанти и без козметиката, към която майка ми очевидно е била много привързана. Даже без четката й за коса.
На другия ден казвам на чичо, че отивам в селото, за да подготвя празника на жътвата. Той се прозява и кимва, очевидно изтощен от среднощните си занимания. Потеглям с коня в правилната посока, но щом се скривам от поглед, променям маршрута.
Леярната е по-близо от мината. Мога да се отбия набързо и ще е по-малко вероятно да ме усетят, ако някой се поинтересува кога съм пристигнала и съм си тръгнала. Бих могла да намина до леярната, а после да се отправя напряко към селото, без чичо Едуард да заподозре нищо.
Слизам от коня и го оставям в една горичка, а после приближавам четири сгради от груби дъски и ламарина, построени една до друга върху участък гола земя. В границите на комплекса не расте трева. И сякаш няма нищо особено за гледане. Самата аз не напускам сянката на дърветата, защото неколцина мъже все още работят наоколо, а не искам никой да забележи присъствието ми. От високия комин на най-голямата постройка излизат няколко кълба сивкав дим; предполагам, че вътре има пещ, някой сипва вътре среброто, а после врящата течност се излива в леярски форми за слитъци. Чудя се как ли го транспортират, къде ли отива, кой от селото го взима — или външен човек пристига редовно? Мисля си, че трябва да обсъдя тези неща с Оливър Редмънд; вярвам, че ще запази разговорите ни за себе си.
Когато се каня да тръгвам, от плъзгащата се врата на основната сграда излиза мъж. Джедадая Ганел, гол до кръста, покрит с въглищен прах и пот от зареждането на пещта. Взира се към мястото, където се крия сред сенките и надвисналите клони, сякаш ме вижда. Затаявам дъх и оставам неподвижна, докато най-накрая той свива рамене, ухилва се и се обръща, за да влезе в една от по-малките сгради.
29
Денят на празненството е ясен, но малко по-студен от предните, сякаш зимата ни праща полъх предварително: „Не ме забравяйте, както аз не съм ви забравила“. Но съвсем скоро слънцето стопля всичко и предупреждението е забравено. Свободната ми дълга зелена рокля, пристегната само с колан (красиво ушита от Люси Форсайт), е идеална за ясния ден.
Предната морава е така оживена: дървени маси, отрупани с храна, а други изцяло с пиво и медовина, изискани вина и по-тръпчиви уискита. Почти двеста мъже, жени и деца са пръснати по зелената площ и всеки е направил по нещо, за да допринесе за празненството. Група хора са се събрали около новоизкопано огнище — което несъмнено ще накара чичо Едуард да пребледнее, като го види, — но двамата с Нели не сметнаха за нужно да се присъединят към празнуващите и аз дадох разрешение за изграждането му. Скоро навярно ще настъпи момент, когато двамата с чичо ще се спречкаме за нещо относно управлението на имота, но засега този ден не е дошъл… и въпреки това всеки път, когато взема дръзко решение, знам, че се доближавам все повече до него. Над пламъка са набучени на шиш прасе и младо добиче и мъжете, до един набити здравеняци, се редуват да въртят месото. Картофи и тикви в глинени гърнета са заровени да се пекат сред въглените. Отстрани по месото се стича мазнина и мирисът на печено насища въздуха. Устата ми се изпълва със слюнка, докато се провирам сред тълпата, бъбря, уверявам се, че всички са доволни и спокойни, възнаградени за работата си в имението, защото това изглежда им е липсвало след заминаването на родителите ми.
— Госпожице Мирен — повиква ме Оливър.
Стои до маса при буретата, които открих в малък килер до кухнята. Ничие пиво не би могло да е готово навреме за събитието днес, а тези няма смисъл да се пазят само за трима души в голямата къща. Това е моят принос.
— Здравейте, господин Редмънд. — Говоря му на „вие“ точно защото чичо ми не го прави. — Всичко наред ли е?
— Повече от наред, госпожице Мирен, и то само благодарение на вас. — Той се усмихва с бузи, зачервени от съдържанието на бурето.