Абел Удфокс стои до него; ковачът е грамаден тип, висок над два метра и як като бик. Дори на мен ми се налага да извия врат, за да го погледна в очите, когато казва:
— Вие върнахте сърцето на Черновир, на нас.
— Твърде любезни сте, господа. Всички сте го заслужили с усиления си труд. Оценявам го. — Докосвам ръката на Абел, после тази на Оливър и се усмихвам. Никой от тях вече не трепва, когато това се случва, защото са осъзнали, че каквото и да е правела Изолда, аз не (мога да) го правя. Че няма да бъдат омагьосани против волята си.
— Просто е хубаво да го видим, госпожице, това е — измърморва Оливър.
Колкото по-дълго съм тук, колкото повече време прекарвам в селото, толкова по-открито личи неприязънта им към Едуард Елиът. Все пак се чувствам длъжна да го защитя.
— Знам, че чичо ми понякога изглежда незаинтересуван — казвам. — Боя се, че не е свикнал да управлява имот.
И се тревожи, знам, от дългото отсъствие на родителите ми. Боя се, че това го прави… нехаен към чувствата на другите. Никога не се съмнявайте, че ви ценим.
— Обмисляхме дали да не си тръгнем, знаете — обажда се Абел и Оливър се опитва да го накара да замълчи. Абел продължава, кимва към мястото, където двамата му сина, Яго и Трийв, мерят силите си върху дънера на старо дърво. — Бояхме се да не гладуваме тази зима — пътят към Свети Синуин става непроходим в снега, така че не можем да си набавяме провизии, а чичо ви не прояви желание да закупи достатъчно, за да ни стигнат.
Старая се да не присвия раздразнено устни.
— Тревожех се за момчетата си. — Той се ухилва, доста подпийнал. — Но ти сложи край на това, нали?
Усмихвам се, но не казвам нищо.
— Заради теб е, девойче, в мига, когато дойде, земята пак взе да ражда. Никога не бихме могли да ти се отблагодарим за това, колкото и да се стараем.
За моя изненада, Абел пада на едно коляно и стисва ръката ми; Оливър следва примера му и хваща другата.
— Кълнем ви се, госпожице Мирен, че ще ви подкрепяме независимо от всичко.
— О.
Безмълвна съм и се мъча да ги накарам да станат, преди някой да ги е видял; преди чичо ми или Нели да са погледнали през прозорците.
— Драги ми господа, много сте мили, но хората ще се разприказват! А не искам някоя от жените ви да ме погне с брадвата!
И двамата се разсмиват и се изчервяват, а после се изправят. Потупвам ги по раменете на свой ред, за да ги успокоя, да не се почувстват засрамени от действията си, породени от алкохола и облекчението.
— Благодаря ви, господин Редмънд, господин Удфокс, признателна съм ви дори повече, отколкото предполагате. Винаги ще давам всичко от себе си за Черновир. Надявам се и вие винаги да се чувствате свободни да споделяте с мен проблемите си. Ако мога да помогна, ще го сторя.
Обичах Гоблинова бърлога, но — сега за пръв път го признавам пред себе си — мисля, че мястото беше мъртво. Ако бях останала там, щях да съм като погребана. От къщата, от брака с Ейдън, от оставането с Ифа в пашкула, който си беше създала, задушена от мечтата й да възстанови богатствата на О'Мали. Никога нямаше да е живот, а един вид балсамиране в охолство, социален статус и очаквания. Нищо общо с истинско съществуване.
А тук… тук имам какво да създавам и отглеждам, и обгрижвам. Тук чувствам, че имам цел, а не извършвам просто поредица от действия, за да оцелея, да задържа на разстояние праха и мръсотията и неизбежната смърт.
— Благодаря и на двама ви — казвам.
Вдигам поглед да видя кой може да е забелязал тази клетва за вярност и се оказвам прикована от зелени очи. Джедадая Ганел ме зяпа с вдигната вежда, а ъгълчето на устните му е развеселено извито. Ужасно ми се иска да му се изплезя, но потискам порива. Вместо това отклонявам очи, озъртам се, отдръпвам се от ковача и управителя на имота.
Деца играят на гоненица, на дама, на обръч, на сляпа баба и прескочикобила, ходят на ръце; група момичета подхвърлят гравирани кокалчета, за да си предсказват бъдещето, придружавайки го със силни писъци; няколко момчета плетат венци от цветя, навярно за момичетата. Държа под око онези, които тичат и скачат, също като майките им, за да съм сигурна, че не доближават ръба на езерото. Почти мога да си представя, че водата поглъща всичко, само да не бяха отраженията по повърхността й, ясни и точни, на онова, което се случва отгоре.
Жени седят на одеяла и си подават хапки, дреболии, с които да залъжат глада, докато стане готова основната храна. Четири възрастни дами са се настанили до дървена маса, отрупана с торти, хлябове и други печива. По гордите погледи и начина, по който се присмиват на предложеното от по-младите жени, познавам, че всичко това е тяхно дело. Възрастни матрони без страх от смърт или порицание, които са прекарали цял живот, стискайки езиците си зад зъбите, за да не засегнат някого — нищо общо с Ифа, — но сега вече не ги е грижа. Имат остри очи, езици като камшици и забележки, които щипят като посипана сол в рана.