Случва се пред очите ми; изглежда толкова бавно, сякаш моментът, в който би могло да бъде предотвратено, се разтегля, и съм удивена, че никой не прави нищо. Малкото момиченце е там, а после вече го няма; гонещите я се спират, достатъчно далеч от водата, със зяпнали усти.
Детето изчезва напълно, погълнато от черната течност. Майка й, Мириам Даймънд, осъзнала опасността твърде късно, сега тича напред-назад по брега — никой не се притичва на помощ. Хората само се мъчат да я спрат, да й попречат да търчи без посока като обезглавена кокошка. Това са планинци, обитатели на вътрешността, няма моряци сред тях. Никой не е учен да плува от раждането си, никой освен мен не е О'Мали. Колкото и да се боя от езерото, повече се боя да оставя дете да загине.
Изувам фините си пантофки, разхлабвам колана и свалям роклята, захвърлям я при стариците и се затичвам към езерото само по тънката си памучна долна риза. Усещам как камбанката на шията ми подскача нагоре-надолу, чувам звънтенето й на всяка крачка.
Зад мен някой се провиква: „Не, Мирен!“, но не му обръщам внимание.
Десният ми крак стига мястото, където се срещат сушата и водата, и се хвърлям напред. Хубав скок е, имам дълги крака, и сякаш минава цяла вечност, преди да пробия повърхността на водата.
Но когато това се случва, изпадам в шок, сякаш съм ударена от мълния и сърцето ми ще се пръсне. Започвам да потъвам като прословутия камък.
30
Човек би си помислил, че ще потъна само няколко метра, че ще стигна до подводна скала или нещо такова. На близо два метра навътре в езерото съм и продължавам да потъвам надолу, надолу, все по-надолу. И водата е студена, студена, студена, дори по-студена от тази в пристанището на Вълнобор.
Когато течността покрива главата ми, ми се струва, че може просто да се удавя, без да направя дори опит да се спася. Чувствам крайниците си така тежки, така мудни, че е нужна цялата ми воля, за да си събера ума, преди да съм загинала на място. Изправям тялото си, забавям спускането, за да се ориентирам, и се взирам в дълбините под себе си, а ризата ми се издува като от силен вятър. Търся отчасти детето и отчасти морски хора.
Оттук водата изглежда странно зелена, застояла и сякаш едва помръдва въпреки борбата ми, но най-накрая виждам нещо под себе си: бледо, размазано петно, което се движи едва-едва, все по-бавно. Гмурвам се надолу, ритам с крака и се спускам още по-дълбоко в ледения мрак.
Детето сякаш пропада, по-тежко, отколкото би трябвало, или може би го дърпат, но не виждам ничия хватка. Най-накрая улавям пръстите му, дланта, пухкавата китка. Дробовете ми горят. Очите на момиченцето се изцъклят, клепачите му започват да натежават. Косата му е като червен пушек около бялото като месечина лице. Дръпвам го силно към себе си и го притискам към гърдите си. То вече е твърде слабо, за да се залови за мен, така че трябва да плувам с една ръка и да ритам като жаба. Иска ми се да погледна назад, да се уверя, че нищо не ни следва, но не го правя. Съсредоточи се, Мирен, върху това над теб. Все още усещам тръпка през водата, сякаш трепери от собствената си мразовитост.
После изскачам на повърхността и въздухът е абсурдно топъл. Отправям се към брега, който изглежда по-далеч, отколкото би трябвало. Няма постепенно спускане, няма плитчини; ходилата ми драскат по гладкия отвесен бряг на езерото. Някой поема детето от ръцете ми, а после измъква и мен. Краката ми са като гумени, докато ме изтеглят по-далеч от ръба, много далеч, след жената, която носи дъщеря си известно време, преди и нейните крака да се подкосят. Изтръгвам се от човека, който ме издърпа на безопасно място, и тръгвам след Мириам Даймънд. Тя се срива, стенейки, с детето в скута. Малката е все така бездиханна.
Грабвам момиченцето, полагам го по гръб на земята. Притискам гърдите му, после вдишвам в устата; повтарям тези действия, докато то не изплюва толкова много вода, че сякаш е цяло езеро, а после се закашля и разплаква. Отдръпвам се. Мириам вдига дъщеря си на ръце, залюлява я напред-назад.
Отново ме издърпват на крака и съм толкова изтощена, че ми се плаче, искам само да спя, да се оставя да ме отнесе летаргията, която ме заля след попадането в езерото. Вдигам глава и виждам лицето на Джедадая; топлината му изглежда странна, но аз съм замръзнала цялата. За момент съм объркана, защото се е втренчил в мен, а после осъзнавам, че изражението му е ужасено. Точно това не очаквах — и не се е втренчил в мен, а зад мен.