Понечвам да се извърна, но той силно притиска лицето ми към гърдите си. Гневно го сритвам по пищяла и мъжът изненадано ме пуска. Взирам се в езерото.
Три големи глави; бледа кожа със зеленикав оттенък; хриле на шията, които виждам дори от това разстояние; и опашки, които шибат, пръскат и шляпат.
Морските девойки, хилят ми се и съскат. Този път не пеят. Няма нужда. Известно време се взират, а после изчезват сред още плясъци. Джедадая отново ме обгръща с ръце, явно необезпокоен от ритника. И той трепери не по-малко от мен, но доколко от студената ми кожа и колко от страх, мога само да гадая.
Сега, когато умът ми е забавил ход и ужасът ми се е поуталожил, осъзнавам, че езерото беше със солена, не със сладка вода. Това ме кара да се чудя как изобщо някой би могъл да избяга от тези същества, щом всички води по света са свързани? Лениво се питам как ли се е харесала тази соленост на келпито.
— Видя ли ги? — пита Джедадая и в гласа му се долавя хрипливост. Защото знае отговора ми.
— Последваха ме от Вълнобор — признавам. — Искат само мен.
Той ме сграбчва за раменете и изрича настоятелно:
— Трябва да поговорим, Мирен Елиът, но не тук. Трябва да научиш още.
Какъвто и отговор да смятах да дам, секва при звука на името ми откъм къщата. Чичо Едуард приближава към нас. Нели стои на прага и изглежда някак разочарована да ме види все още жива. Всяка симпатия, която започвах да изпитвам към нея, се изпарява.
— Довечера в мината. В полунощ — изрича Джедадая тихо. Нито кимвам, нито поклащам глава, защото чичо вече е при нас и ме изтръгва от прегръдките на Джедадая, сякаш той е причината за премеждията ми, а не човекът, който ме спаси.
— Мирен, цялата си мокра! Какво стана? — Той гледа Джедадая, сякаш съм дете и не мога да отговоря сама.
— Момиченцето на Даймънд падна в езерото, чичо, това е. И двете сме добре — отвръщам хладнокръвно и соча детето, което сега хлипа усилено в прегръдките на майка си. Той едва поглежда натам и осъзнавам, че настроението сред тълпата се е променило.
О, вече си беше променено, когато излязох от водата, но се усещаше прилив на облекчение; и доколкото ми е известно, само аз и Джедадая видяхме морските девойки. И така, страхът се беше разпръснал бързо, заменен от това така безгрижно въодушевление, което се надига, след като бъде избегната трагедия. Празненството спокойно би могло да продължи, хората да пият още и по-бързо, да се смеят по-високо, по-благоразположени към околните заради неуспешния опит на съдбата да им отнеме нещо.
Но сега се появи чичо ми и настроението се вгорчава по-бързо от презрял плод в разгара на лятото. Хората си раздигат кошниците, прибирайки храната в тях, сгъват одеялата, подкарват децата и старците. Всички се изреждат покрай огнището, където Удфокс и Оливър режат късове от печеното и ги слагат на чинии, които селяните отнасят със себе си. Заминаването е бърз процес. Чичо ми спусна завесата.
— Чичо — казвам. — Чичо Едуард, успокой се.
— Ела вътре, Мирен. Не искам да се простудиш до смърт. Нека Нели се погрижи за теб.
И той ме сграбчва за китките, а аз мога да мисля само за Ейдън Фицпатрик и белезите, които остави по кожата ми. Долавям миризмата на алкохол в дъха му; дръпвам се рязко, като капризно дете.
Едуард Елиът ме поглежда ядно в очите. Това е първото търкане между нас; първият път, когато не съм го отвела плавно до съгласие. Първата бунтовна искра в неговите очи, без съмнение.
После той се отдръпва, вдига ръце.
— Извинявай, драга моя. Не биваше да те сграбчвам така. Аз… Тревогата носи страх, а страхът води до прибързаност. Извинявай много.
Свеждам очи, потискам яростта си, но все още долавям гнева, който ми даде сили да прережа с нож гърлото на убиец. Не искам чичо ми да го види. Вместо това се обръщам към Джедадая.
— Благодаря ви за помощта, господин Ганел. Няма да ви задържам.
Не казвам нищо повече, но се надявам да извлече от думите ми онова, което вложих в тях.
Когато усещам, че лицето ми вече не гори от яд, поглеждам отново към Едуард Елиът.
— Благодаря ти, чичо. Доста съм измръзнала.
Посягам към ръката му и го оставям да ме отведе в къщата.
Отказвам вечерята с оправданието, че съм изморена от следобедните драми. Отказвам помощта на Нели, като обяснявам, че съм напълно способна сама да се изкъпя. Казвам, че имам нужда от сън, но на сутринта ще съм добре. Знам, че е детинско и неблагодарно, чувствам… толкова много неща.
Страх. Морските девойки са ме последвали. Но колкото повече мисля за това, толкова повече се чудя. И този път можеха да ме завлекат, но не го направиха. Не изпяха никакви заплахи. Детето падна случайно. Водата в езерото беше солена. Толкова солена, а толкова далеч от морето. Сещам се за приказката, която Мора ми разказа веднъж, как морето се сдобило със соления си вкус — когато омагьосана мелничка паднала в океана, преди някой да се сети да й нареди да спре да мели сол, но това изобщо не ми помага.