Подозрение. Чичо ми и Нели. В стаята на родителите ми всичките им вещи (освен липсващите дрехи) са по местата си, дори куфарите, дори четките за коса. Чичо ме държи настрана от заключеното крило, от обгорената люлка; също и от мината и леярната. Лъже за поста на Нели. Дори не споменава мъртвото дете.
Загуба. Осъзнавам, че това е най-егоистичното чувство: че празненството беше прекратено преждевременно. Че хората в Черновир бяха щастливи и се забавляваха, и всичко това беше благодарение на моите усилия. Те ме приемат, разчитат на мен, както така и не се случи в Гоблинова бърлога, отчасти защото Ифа беше господарката на дома, и отчасти защото накрая имахме толкова малко арендатори. Знам, че е детинско, но не мога да не се чувствам ощетена не от морските обитателки, а от чичо Едуард.
Изчаквам, докато не чувам стъпките на Нели да заглъхват край вратата ми, а после изчаквам още малко и съм благодарна за това. Чува се тихо почукване, без пауза за отговор. Под завивките съм облечена с нощница. Оставих на нощната масичка малка стъкленица с отвара за сън и чаша, за да си помислят всички, че съм я изпила, за да заспя. Мисля, че първата нощ ме упоиха с чая, уж предназначен да ме успокои. Имам опит в това да се преструвам на заспала, понеже го практикувах толкова години, докато Ифа ме проверяваше; Когато си тръгнеше, се промъквах в библиотеката и четях книгата с приказките на светлината на една-единствена свещ. Дишането ми е равномерно и дълбоко, държа клепачите си неподвижни с усилие на волята. Отново се чудя дали Ифа ме е научила единствено как да заблуждавам.
Долавям потрепването на свещ, когато някой доближава леглото. Походката не е тази на Нели — не е нейна и ръката, която докосва косата ми, милва лицето ми. Подушвам алкохол и знам, че е чичо ми — естествено, кой друг? Едва успявам да остана неподвижна.
Той сякаш се задържа безкрайно дълго, докато не въздъхвам дълбоко и не се завъртам на другата страна, по-далеч от ръката му. Не ми се ще да му обръщам гръб, но постигам желания ефект. Отварям едва-едва очи и виждам танцуващата светлина на свещта, докато той се отдалечава, без съмнение към стаята на Нели.
Изчаквам още малко, а после ставам и се обличам топло.
— Открихме го преди седмици, точно преди да пристигнеш — казва Джедадая.
— Два дни преди това — добавя Лазаръс.
И баща, и син са екипирани със здрави фенери и мъкнат навити въжета с куки и се чудя колко ли дълбоко в земята отиваме. Нося сребърен нож на колана си, един в десния ботуш и още един в левия, както и джобното ножче в якето. Трябва ли да съм по-бдителна в присъствието на тези мъже? Почти не ги познавам, ала инстинктът ми подсказва, че заедно с тях в малките часове е по-безопасно, отколкото в къщата с Едуард Елиът.
Пристъпихме в тъмната паст на мината преди близо час, следвайки металните релси, по които се бутат ръчни колички, за да превозват рудата. Дебели груби греди крепят скалистия таван, изглежда, пазят базалтовите стени да не се срутят навътре и да ни премажат. Усещам тежестта на всичко това, докато се спускаме все по-дълбоко, и се потя обилно. На места са издялани малки ниши, в които са поставени свещи. Лазаръс ги пали пътьом, така че оставяме светлина след себе си, докато пристъпваме напред в мрака. На други места в гредите са забити куки, от които висят фенери, за да отблъскват тъмнината. Лазаръс пали и тях.
— И кой точно го намери? — Не ми казват какво е нещото; трябвало да го видя лично.
— Вера Пенхалигън. Беше влязла да тършува без разрешение. Знаеш ли, че чичо ти затвори мината?
Поклащам глава.
— Той ми каза само, че добивите били намалели, но бил наредил да се проучат нови жили, че главният инженер обмислял как да стигне до други тунели.
— Главен инженер? Кой ли трябва да е това? Най-близкото, което имахме, беше Тимон Блийкър — изсумтява Лазаръс. Все още е троснат, но не чак толкова, колкото първия път, когато го срещнах.
— Тимон загина при срутването преди пет години — обяснява Джедадая.
— Не му беше намерен заместник. Баща ти не го смяташе за нужно. — Лазаръс присвива устни.
— Пристигнахме.
Джедадая окача фенера си на гвоздей, забит в една дървена греда, после започва да развива въжето, което носеше на рамото си. Прекарва го през метален пръстен ниско долу на стабилен на вид стълб, после понечва да го завърже на кръста ми. Отдръпвам се. Той видимо се изненадва, после се ухилва.