— Да не мислиш, че ще те спусна в дупка и ще те оставя там?
— Моментът би бил идеален.
— Тогава не би си струвало да те измъквам от езерото, не мислиш ли? — Но все пак кимва. — Аз ще се спусна пръв. Татко, пусни госпожицата след мен.
— Имаш ми доверие? — изпуфтява Лазаръс, а после се засмива. — Така по-добре ли е, госпожице Мирен?
— Ще свърши работа.
Имам си ножове и съм готова да ги използвам, ако се наложи, но тези мъже няма нужда да го знаят. Всъщност най-добре да не го знаят.
Джедадая завързва въжето около собствения си кръст, прекрачва през ръба и изчезва в шахтата. Не след дълго чувам как ботушите му опират в земята. Виква ни да изтеглим въжето.
Спускането ми се струва по-дълго, отколкото би трябвало, докато се мъча да не се ударя в грубо издяланите стени. Виждам светлина долу; Джедадая е запалил факла. Развързва ме, когато стигам дъното.
— Добре ли си?
Кимвам, а в гърлото ми е заседнала несигурна буца.
— Насам. И не че е голяма утеха, но съжалявам.
Тунелът е къс и светлината на факлата танцува пред нас. Първо виждам ботуш, после крак, обут в яркосин крачол, после полите на сако с цвят аметист и много изискана жилетка от изумрудена коприна. Паунови оттенъци; същият тип дрехи, каквито носи чичо ми всеки ден, откакто пристигнах и, без съмнение, от доста време преди това. Но тези са изцапани и потъмнели от разложение. Светлината се плъзва нагоре, лъсва сребърната верижка на джобен часовник, после шия и лице с обезцветена кожа, която се свлича от гниеща плът. Празни очни гнезда, гъста тъмна коса, все още прикрепена към скалп, който е започнал да се плъзга на една страна. Миризмата е…
Не бих могла да я опиша — смъртта, с която съм се сблъсквала досега, винаги е била скорошна.
— Кой… кой е това?
— Това, госпожице Мирен, е Лиъм Елиът. Жилетката, сакото, верижката: все са негови. И косата също, беше много хубава приживе. — Той въздъхва. — Боя се, че това е баща ти.
Коленича до тялото и внимателно подръпвам верижката. Тя се изнизва неохотно, влачейки тежък объл часовник. Държа сребърния предмет в дланта си, усещайки как студенината му едва не прогаря кожата ми. На капачето има гравюра, двуопашатата, двулика русалка, символът на О'Мали — подарък от майка ми несъмнено; изтъркана е, детайлите не личат, сякаш притежателят редовно е прокарвал палеца си отгоре, както водата изтърква камъка.
31
Седя на масата от бял бор в малката кухня на Лазаръс Ганел, стиснала чаша уиски с мляко. Почти не съм проговорила, откакто ме изведоха от мината, освен в отговор на въпроса на Лазаръс дали искам да вземат и баща ми.
— Не — отвърнах. — Засега го оставете тук. Ще го погребем както е редно, когато всичко това приключи.
Те не задаваха повече въпроси и мълчаха през цялото време — близо час, — което ни беше нужно, за да се върнем до къщата на вратаря. През последните десет минути разговаряха без мое участие, докато Лазаръс приготвяше напитките. Джедадая седи до мен, положил длан върху моята, и усещам единствено топлината му, когато на мен самата ми е така, така студено. Толкова студено, сякаш съм се върнала в ледените води на езерото и съм се понесла надолу без никакво намерение да изплувам отново. Когато поставят пред мен сребърната чаша, отпивам продължително, без да ме е грижа, че главата ми се замайва, и чак сега си спомням, че не съм вечеряла. Поисквам и ми дават резен хляб и сирене. Най-накрая долавям как една мисъл изплува на повърхността на ума ми, един въпрос изниква от водовъртежа в главата ми.
— Защо не ми казахте? Когато пристигнах? Тогава сте знаели, че е мъртъв, защо не казахте нищо?
Чувам собствения си глас, но не различавам тона; не мога да преценя как им прозвучават думите ми. Отново ми напомня за давене — ухото долавя само необичайно притъпени от водата звуци.
— Можеше да вляза в къщата и да бъда убита на мига.
Джедадая има благоприличието да изглежда засрамен или нещо подобно; Лазаръс ме поглежда в очите и казва:
— Що за приветствие би било това? Госпожице Мирен, тогава нищичко не знаех за теб. Одрала си кожата на майка си, да, но кой би могъл да предположи какво знаеш и какво не? Ами ако беше отишла право при чичо си и му бе казала? А ние тук се опитваме да скрием от него, че ни е известно, че нещо не е наред. Кой би могъл да знае как ще реагираш? — Той поклаща глава и се ухилва предизвикателно. — Освен това, ако се беше оставила толкова лесно да те убият, що за момиче щеше да си? Определено не такова, за каквото те мислех.