— По дяволите! — каза той на образа си в огледалото.
Изглеждаше ужасно. Джак затрополи към кухнята, за да си налее кафе. След първата чаша кафе всичко изглеждаше по-добре. При вида на винените бутилки, наредени на барчето, стомахът му се сви на топка. „Бутилка и половина — напомни си той. — Не две.“ Не бе изпил две бутилки. Едната вече бе отворена. Нямаше нищо страшно. Райън включи кафе-машината и се запъти към гаража. Там се качи в колата си и подкара към оградата, за да вземе вестника. Не бе толкова далеч времето, когато ходеше да го взема пеша, но, „по дяволите“ — изруга отново той, — все още бе по пижама. Радиото на колата бе настроено само на новинарски станции и той го включи, за да чуе с какво се занимава светът. Предаваха резултатите от мачовете. „Скорците“ отново губеха. За бога, бе обещал да заведе малкия Джак на мач. А това бе още по времето, когато изпусна последната среща от детската лига. „Докога смяташ да се бавиш? — запита се той. — Може би до следващия април? По дяволите!“
Е, на практика сезонът едва сега започваше. Учениците все още не бяха във ваканция. Ще го заведе, разбира се, че ще го заведе. Райън хвърли сутрешния „Пост“ на седалката до себе си и подкара обратно към къщи. Кафето беше готово. Най-сетне нещо хубаво. Райън си наля пълна чаша и реши да не закусва. За пореден път. Едно ъгълче на разсъдъка му го предупреди, че постъпва лошо. Стомахът му вече бе достатъчно зле и две чаши силно черно кафе нямаше да му помогнат да се оправи. Джак се зачете във вестника, стараейки се да не обръща внимание на досадния вътрешен глас.
Значението, което имат медиите за работата на разузнавателните служби, често се омаловажава. А то не е толкова малко. Работата и на двете учреждения има доста допирни точки с разликата, че медиите разполагат със значително по-големи възможности за набиране на информация. „Още повече — помисли си Райън, — че журналистите не плащат на хората за информацията.“ Доверените им източници бяха подтиквани да дават сведенията си или от угризения на съвестта, или пък от яд. А всеки офицер от разузнаването знаеше, че тази информация е възможно най-добрата. Гневът и принципите бяха най-силният мотив, който можеше да накара човек да се разпее. И най-накрая, въпреки че медиите бяха пълни с мързеливи хора, умните не постъпваха в този бизнес заради високите заплати. Райън отдавна се бе научил кои редове да чете бавно и внимателно. Освен това обръщаше внимание и на датите. Като заместник-директор на ЦРУ той не можеше да не знае кои от шефовете на отдели бяха добри и кои — не. Например „Пост“ му даваше по-добра информация от германския отдел. В Близкия изток все още бе мирно и кротко. Проблемите с Ирак най-сетне се уталожиха. Новото разпределение на силите там започваше да функционира нормално. „Ако Можем да направим нещо и с Израел…“ Би било чудесно в целия район да цари мир. Конфронтацията Изток-Запад, която датираше още от времето, преди да се е родил, вече принадлежеше на историята. Нима някой бе предполагал такова развитие на нещата? Без да гледа, Райън си наля още една чаша кафе. Странното бе, че успя да го направи въпреки махмурлука. И всичко бе станало само за няколко години. За време по-малко, отколкото, да речем, той бе прекарал в ЦРУ. По дяволите. Нима някой бе допусна, че това е възможно?
Райън се зачуди колко ли още години хората щяха да пишат книги по въпроса. Най-малко едно поколение. Следващата седмица в Ленгли пристигаше някакъв агент на КГБ, за да се консултира по парламентарни проблеми. Въпреки че визитата щеше да протече при строга секретност, Райън се бе противопоставил. ЦРУ все още ползваше услугите на доста руснаци, за които мисълта, че двете най-големи разузнавателни централи в света си сътрудничат, щеше да бъде ужасяваща. Джак не се съмняваше, че и американците на работа в КГБ щяха да изпитат същите чувства. Човекът, който трябваше да дойде — Сергей Головко, — бе стар приятел. „Приятел!“ — изсумтя Райън и обърна на спортната страница. Единственият недостатък на сутрешната преса бе, че не отразява резултатите от снощните мачове…
Второто посещение, което направи Джак в банята, бе доста по-културно Сега вече бе напълно буден, въпреки че стомахът му не се чувстваше по-щастлив от това. Райън му помогна с две таблетки против киселини. Пък и ТИЛЕНОЛЪТ вече вършеше своята. Когато отидеше на работа, щеше да вземе още две хапчета. В 6,15 вече бе изкъпан, избръснат и облечен. Той целуна все още спящата си жена — за което бе възнаграден с едно сънливо „хмм“ — и отвори входната врата тъкмо навреме, за да види спиращата пред оградата кола. Райън изпитваше известни угризения, че шофьорът му ставаше доста по-рано от него, за да го вземе навреме. Угризенията му се подсилваха и от това, че отлично познаваше шофьора.