Служебният буик зае мястото си в гаража и Райън излезе от него, като подрънкваше ключовете си. Той се качи с асансьора до седмия етаж и се отправи към кабинета си. Кабинетите на заместник-директора и на директора на Централното разузнаване са свързани. Кабът все още не бе пристигнал. Стаята на Джак бе малка и удивително скромна за втория човек в специалните служби в страната. От прозорците му се виждаше паркингът за гости и ширналата се зад него борова гора. Тя отделяше територията на управлението от алеята „Джордж Вашингтон“ и долината на река Потомак. От предишния си малък екип Джак бе задържал само Нанси Къмингс. Кларк седна в стаята на секретарката и започна да преглежда необходимите за работата му документи. Щеше да присъства на сутрешната конференция на отдел „Защита и сигурност“. Въпросите, предвидени в нея, засягаха дейността на терористичните групи. Досега не бе регистриран опит за покушение срещу високопоставени служители на управлението, но хората от отдела малко се интересуваха от статистика. Задачата им бе да предвиждат бъдещето, а дори и организация като ЦРУ не може да се похвали с постоянни успехи в тази област.
Бюрото на Райън бе задръстено с материали, твърде секретни за куриерското куфарче в колата му. Той седна и започна да се подготвя за сутрешното заседание, което щеше да председателства заедно с директора. В кабинета му имаше кафе-машина. До нея стоеше чаша за кафе, която никога не бе използвал. Тя принадлежеше на човека, който го бе довел в управлението — вицеадмирал Джеймс Гриър. Нанси се грижеше за чашата и Райън не започваше нито един работен ден, без да си спомни за покойния си шеф. Така. Той разтърка лицето и очите си и се залови за работа. Какви ли интересни неща му бе приготвил светът този ден?
Дървосекачът, както и повечето хора в този занаят, бе огромен и силен мъж. Висок почти два метра, с тегло около сто и двадесет килограма, той бе предпочел морската пехота пред колежа. Може би щяха да го приемат в Оклахома или Пит, но дървосекачът бе избрал армията. Искаше завинаги да остане в Орегон, завършването на колеж би означавало точно обратното. Имаше също възможност да стане професионален футболист и след това треньор. Но не. Още от детството си обичаше природата. Печелеше добре, семейството му живееше в малък приветлив градец, водеше строг, здравословен начин на живот и бе човекът, който най-добре знаеше как да се справи с всяко дърво. Използваха го само за по-трудните задачи.
Той изпробва металната лента на големия трион. После тихо подаде команда и двамата с партньора му хванаха краищата на инструмента. Дървото вече бе сечено с голяма двуостра брадва. Двамата мъже внимателно наместиха триона в изсечения процеп. Докато дървосекачът наблюдаваше металната лента, колегата му следеше стеблото. Правилното отрязване на едно дърво бе цяло изкуство. Дървосекачът се гордееше, че не изразходва и един сантиметър дървесина повече от необходимото. Не бе като онези с бензиновите резачки, въпреки че те твърдяха точно обратното. След първия разрез двамата изтеглиха триона и без почивка започнаха втория. Този път рязането продължи четири минути. Сега вече дървосекачът застана нащрек. Усети порива на вятъра по лицето си и спря, за да се увери, че духа точно от посоката, която му трябва. Дървото, без значение от големината му, бе детска играчка за вятъра. Особено пък ако бе наполовина отрязано.
Върхът му вече се поклащаше… Беше време. Той издърпа триона към себе си и направи знак на колегата си. „Гледай ме в очите, гледай ме в ръцете!“ Момчето кимна сериозно. Дървосекачът знаеше, че вече остават около тридесетина сантиметра. Прорязаха ги много бавно. Това увеличи натиска върху веригите, но иначе не можеше. Момчетата от охраната наблюдаваха вятъра и… Сега!
Дървосекачът издърпа триона от процепа и го захвърли на земята. Колегата му видя знака и двамата се отдръпнаха на около десетина метра. Не изпускаха от очи основата на дървото. Ако тя подскочеше, значи става опасно.
Но тя не подскочи. Както винаги падането бе мъчително и бавно. Кинооператорите обичаха да снимат именно този момент и дървосекачът ги разбираше. Бе толкова бавно, толкова агонизиращо. Сякаш дървото разбираше, че умира, и се опитваше да избегне смъртта, но без успех. Шумът от падането винаги му приличаше на отчаян стон. „Е — помисли си той, — дори и да е така, то дървото си остава само дърво.“ Дървото започна да пада и прорезът се разшири. Върхът му вече се движеше доста бързо, но опасността можеше да дойде само от основата. Дървосекачът продължи да я наблюдава. Щом стеблото премина границата на четиридесет и пет градусовия наклон, то напълно се пречупи. После дънерът подскочи на около метър встрани, наподобявайки човешка конвулсия. Най-накрая дойде шумът от пронизителното свистене на клони, които цепеха въздуха. Дървосекачът се зачуди с каква скорост се движи върхът на дървото. Може би със скоростта на светлината? Не, не толкова бързо… и после — ТРЯС! Когато се удари във влажната земя, стеблото леко подскочи и после замръзна. Вече бе просто дървен материал. Този момент винаги леко го натъжаваше. Все пак дървото бе красиво.