Дървосекачът се изненада от присъствието на японеца. Той се приближи към дървото, докосна го и измърмори нещо, което сигурно бе молитва. Този факт крайно го учуди. Точно по същия начин би постъпил и някой индианец. „Интересно“ — помисли си дървосекачът. Той не знаеше, че шинтоизмът е анимистична религия и има много допирни точки с вярванията на коренните американски жители. Може би говореше на духа на дървото? Хмм. Японецът се приближи до него.
— Вие сте голям майстор! — поклони му се изключително учтиво той.
— Благодаря ви — кимна дървосекачът.
Това бе първият японец, който виждаше през живота си. Изглеждаше доста приятен. Пък и молитвата към дървото… Явно бе много благороден човек.
— Тъжно е да убиеш нещо толкова великолепно.
— Да, предполагам, че е така. Вярно ли е, че ще го слагате в църква или нещо такова?
— Разбира се. У нас вече няма толкова големи дървета, а ние се нуждаем от четири големи дънера. Всеки трябва да е дълъг двадесет метра. Надяваме се, че това дърво ще ни е достатъчно и за четирите — каза японецът и погледна падналия исполин. — Всички трябва да са от едно дърво. Такава е традицията на храма. Нали разбирате.
— Сигурно ще стигне — прецени дървосекачът. — А колко е стар вашият храм?
— На хиляда и двеста години. Старите дънери бяха унищожени от земетресение преди две години. Трябва да ги заменим много бързо. Ако имаме късмет, тези ще издържат още толкова. Искрено се надявам да е така. Чудесно дърво.
Под ръководството на японеца дървото бе разрязано на четири части. И ВЪпреки това транспортирането му щеше да бъде доста трудно. Налагаше се използването на специална техника и компанията „Джорджия Пасифик“ хвърляше доста пари за мероприятието. Но това не бе проблем. Щом веднъж избраха дървото, японците плащаха, без да им мигне окото. Японецът дори се извини, че не е позволил на компанията да отреже дървото с бензинови триони. Той внимателно обясни, че го е сторил от религиозни подбуди и не е възнамерявал да обижда американските работници. Служителят на „Джорджия Пасифик“ кимна. Това не го засягаше. Дървото вече бе японско. Разбира се, щяха да го оставят малко да поизсъхне, преди да го натоварят на американски дървовоз за пътуването му през Тихия океан. След пристигането си в Япония дървото трябваше да бъде обработено със съответните религиозни почести и да започне да изпълнява задълженията си. Служителят на „Джорджия Пасифик“ се изуми, като разбра, че обработката ще бъде извършена ръчно. Това, което никой не знаеше, бе, че дървото никога няма да пристигне в Япония.
„Терминът «умиротворител» не е най-подходящото определение за служителя на закона“ — помисли си Мъри. Докато се облягаше в коженото си кресло, той почувства хладината на десетмилиметровия „Смит & Уесън“ в кобура под мишницата му. Трябваше да го остави в чекмеджето на бюрото си, но допирът с този немирник му харесваше. Прекарал повече от службата си с пистолет на кръста, той бързо се бе привързал към силата на „Смит“. И Бил го разбираше. За пръв път в по-новата история директорът на Федералното бюро за разследване бе полицай от кариерата. Ченге, започнало от патрулите по улиците, за да стигне до върха. Всъщност Мъри и Шоу бяха започнали работа в един и същи участък. Бил бе малко по-сръчен в административната работа, но никой не го смяташе за писарушка. Шоу пръв бе привлякъл вниманието на шефовете с ареста на двама банкови обирджии. Бе успял да ги арестува сам, преди да дойде подкреплението. Вместо да се поддаде на нервите си и да ги застреля на място — нещо, което не бе присъщо за агентите на ФБР, — той ги бе убедил да стоят мирно, за да не се налага да използва оръжието си. Под джентълменската му осанка се криеха желязна воля и удивителен ум. Именно затова Дан Мъри, един от заместник-директорите, се бе съгласил да работи като личен съветник на Шоу.