Никога преди не се бяха замисляли за произхода си. Може би подсъзнателно се бяха питали защо не притежават качествата на филмовите герои, показвани по телевизията. Но тъй като телевизорът им рядко работеше, мисълта дори не бе имала време да се оформи. Разбира се, че се смееха на уестърните, където „индианците“ бяха бели или мексиканци, ломотещи репликите от сценария. Тези реплики всъщност точно отразяваха мислите на холивудските продуценти, познаващи индианците толкова, колкото и Антарктика. Но дори и посланията на уестърните предизвикваха по-скоро негативни емоции за произхода и потеклото им. Американското индианско движение се зае да промени това. За всичко бе виновен Белият човек. Братята Ръсел веднага прегърнаха идеите, сглобени от уклончива антропология, бърз преглед на Жан-Жак Русо, частица от уестърните на Джон Форд16 (нима извън него съществуваше американска култура?) и огромна част криворазбрана история. Те осъзнаха, че прадедите им са били достойни хора. Съвършени ловци, живели в хармония с природата и боговете. Фактът, че коренните жители на Америка са се разбирали доста добре с европейците — думата „сиукс“ на индиански диалект означава „змия“ и не е особено ласкаво обръщение — и са започнали да навлизат в големите равнини едва последното десетилетие на осемнадесети век, както и свирепите междуплемен ни войни, бе оставен някак си настрани. Някога времената са били добри. Господари на земята си, прадедите им са преследвали бизоните, ловували са, живеели са здравословно и щастливо под звездното небе. Разбира се, от време на време са водили краткотрайни героични битки — досущ като рицарски турнири. Дори и измъчването на пленници бе представено като възможност воините да покажат стоическата си храброст пред възхитените си, пък били те и садистични врагове.
Всяко човешко общество се стреми към духовно извисяване и Марвин Ръсел не бе виновен, че първият урок на тази тема му бе изнесен от осъдени престъпници. Двамата с брат си откриха боговете на небето и земята и култовете, потиснати от лъжовната вяра на белите. Научиха и за солидарността на воините от равнините, които отново белите бяха откраднали от законните им собственици. Същите тези бели избили бизоните, разделили, потиснали, опозорили и най-накрая поробили народа им, оставяйки го да тъне в отчаяние и алкохолизъм. Както е с всички успешни лъжи, и тук в основата до голяма степен бе истината. Марвин Ръсел посрещна първия слънчев лъч с молитва, за която никой не знаеше дали е автентична или измислена. Най-малко пък той. Но затворът не се оказа изцяло негативно преживяване. Когато влезе в него, Марвин сричаше като първолак. Там обаче се научи да чете съвсем гладко. В крайна сметка той не бе тъп и нямаше вина, че училището го бе отритнало още преди де се роди. Започна да чете редовно. Особено го увличаха книгите, разказващи за историята на народа му. Но не четеше безразборно. Изборът му се основаваше на сведенията, които съдържа дадена книга. Всичко отрицателно, написано по адрес на народа му, бе автоматически приписвано на предразсъдъците на белите. Сиуксите в никакъв случай не са били пияници преди пристигането на европейците. Нито пък са живели в малки бедняшки селца. Още по-малко пък са тормозели децата си. Това бяха измишльотини на белия човек.
„Но как могат да се променят нещата?“ — попита той слънцето. Големият червен кръг на хоризонта хвърляше отблясъците си през облаците прах. Лятото бе сухо и горещо. Внезапно Марвин Ръсел видя лицето на брат си. Забавеният кадър от телевизионните новини. Ръсел внимателно бе прегледал записа. Всеки отделен кадър. Куршумът, който улучваше лицето на Джон и двете парчета плът, отделящи се от главата му. И после ужасните последици на изстрела. Куршумът от пистолета на брат му — по дяволите онази чернилка и предпазната му жилетка! — и ръцете, които се вдигаха нагоре като във филм на Роджър Кормън. Марвин бе гледал записа пет пъти и всеки фрагмент от всеки кадър бе жив в съзнанието му. Знаеше, че никога няма да го забрави.
Още един мъртъв индианец. „Да, виждал съм добри индианци — бе казал някога генерал Уилям Текумсе Шърмън17. — Те бяха мъртви.“ Джон Ръсел бе мъртъв. Убит както и много други. Без да му дадат шанс за честна битка. Застрелян като животно. Но по-жестоко от другите. Марвин със сигурност знаеше, че изстрелът е бил грижливо подготвен. Камерата е трябвало да снима. Онази скапана репортерка със скъпи дрехи. Нуждаела се е от урок за истинската стойност на нещата и убийците от ФБР са решили да й го дадат. Също както кавалерията при Санд Крийк18 и Ундид Ний19. Също както и хилядите безименни и забравени воини.
16
Джон Форд — известен американски режисьор, носител на четири награди „Оскар“, особено прочут с уестърните си. — Бел.прев.
17
Уилям Текумсе Шърмън (1820–1891) — американски генерал, участвал в Гражданската война. — Бел.прев.
18
Санд Крийк — местност в Колорадо, където са били изклани много членове на индианското племе шайени. — Бел.прев.
19
Ундид Ний — местност в Южна Дакота, където на 20.XII.1890 година сиуксите са напълно разгромени. — Бел.прев.