Марвин Ръсел гледаше слънцето — Бога на неговия народ — и търсеше отговор. „Отговорът не е тук“ — каза му слънцето. Не можеше да разчита на приятелите си. Джон трябваше да срещне смъртта, за да разбере тази проста истина. Да се опитва да спечели пари чрез наркотици! Да взема наркотици! Сякаш уискито, което белите хора бяха използвали срещу народа му, не стигаше. Другите „воини“ се бяха превърнали в същества, създадени от белите. Не разбираха, че сами се побеждават. Наричаха себе си „сиукски воини“, а всъщност бяха пияници и дребни престъпници, които не успяваха да се реализират дори и в това презряно поприще. Във внезапен пристъп на откровеност — нима можеше да се лъже пред Бог? — Марвин призна, че той не бе нещо повече от тях. Брат му също се бе подлъгал. Каква глупост от негова страна да се опитва да печели пари от наркотици. Но действията им бяха не само глупави, а и безплодни. Нима бяха постигнали нещо? Убийството на федералния агент и на шерифа бяха само капка в морето. Една вече забравена капка. А оттогава досега? Прекарваха времето си в празни брътвежи за бляскавата цел. И що за цел бе тя? Какво бяха постигнали? Нищо. Резерватът все още си стоеше. Алкохолът все още се лееше. Отчаянието не бе изчезнало. Нима някой знаеше за делата им? Не. Успяха само да раздразнят силите, които продължаваха да ги потискат. И сега Воинското общество бе преследвано дори и в собствения си резерват. Живееха не като воини, а като подгонен дивеч. „Но вие трябва да бъдете ловци — каза му слънцето, — а не плячка.“
Мисълта порази Марвин. Той трябваше да бъде ловецът. Белите трябваше да се страхуват от него. Някога наистина е било така. Той трябваше да бъде вълкът в кошарата, но белите агнета бяха станали толкова силни, че вече не знаеха що е вълк. И се криеха зад ужасните си псета, които не се задоволяваха само да пазят кошарата, а гонеха вълците и в гората. Гонеха ги, докато вълците се превърнаха в изплашени, изморени, нервни създания, пленници в собствените си ловни полета.
Значи трябваше да напусне ловното си поле.
Трябваше да намери братята си вълци. Трябваше да намери вълците, за които ловът все още не бе празна дума.
3.
…ЕДНО СЯДАНЕ
Това беше денят. Неговият ден. Капитан Бенджамин Задин бе направил доста бърза кариера в израелската национална полиция. Най-малък от трима синове, сам той бе баща на двама — Давид и Мордесай. Съвсем доскоро Задин бе на прага на самоубийството. Само преди два месеца в продължение на седмица се бяха случили ужасни за него събития. Смъртта на обичаната му майка и напускането на хубавата му, но невярна жена. Въпреки че бе изпълнил всичките си планове, Бенджамин внезапно се изправи пред един празен и безсмислен живот. Нищо не можеше да го успокои. Нито чинът и заплатата, нито уважението на подчинените му, нито интелигентността и находчивостта, които показваше в трудни моменти, нито пък перфектното му военно досие. Всичко бе само детска залъгалка, която не можеше да го отвлече от празната къща, изпълнена с носталгични спомени.
Въпреки че Израел най-често е наричан „еврейската държава“, само част от населението му е наистина активно религиозно. Бени Задин например не спадаше към тази част въпреки настоятелните молби на майка си. Той живееше досущ като модерен хедонист и за последен път бе влизал в синагогата по време на своя Бар Мицва20. Свободно говореше и четеше на иврит — все пак той бе официалният език на страната, — но каноните, предавани от поколение на поколение, му се струваха странна отживелица. Просто един назадничав аспект в иначе най-модерната от всички страни. И жена му само подкрепяше тези разсъждения. Бени Задин обичаше да казва, че религиозната треска в Израел най-добре личи по изпълнените с хора многобройни плажове. Жена му бе родена в Норвегия. Висока и слаба блондинка, Елин Задин приличаше на еврейка колкото и Ева Браун. Тя все още обичаше да показва фигурата си в оскъдни бански костюми, а понякога и по монокини. Бракът им бе страстен и бурен. Бени Задин знаеше, че жена му обича да палува, пък и самият той често флиртуваше. Внезапното й напускане обаче му дойде като гръм от ясно небе. Той бе неспособен да плаче или да моли. Остана сам в празната къща, в която имаше и няколко заредени оръжия. Те лесно можеха да облекчат болката му. Спряха го единствено синовете му. Тях единствено не можеше да предаде. Но болката все още бе твърде осезаема.
20
Бра Мицва (ивр.) — букв. „Синове на десетте Божи заповеди“ — еврейски религиозен ритуал за отпразнуване на тринадесетия рожден ден на момчетата. — Бел.прев.