След свързването на предния и задния пакет оставаше само инсталирането на специално командно табло в пилотската кабина. Последната стъпка бе връзката между двете устройства. От този момент бомбата вече се намираше на „индивидуален контрол“. Това означаваше, че е поверена в ръцете на млад, агресивен пилот, чиято задача бе да изпълни „Идиотския пирует“. Маневрата придаваше на бомбата траектория, която евентуално би позволила на самолета да се измъкне невредим от взрива.
Командващият базата в Беершеба трябваше в съответствие със ситуацията и след докладите на наблюдателите да даде заповед за прикачването на пакета. За щастие той не бе толкова ентусиазиран от идеята четири от самолетите, въоръжени с атомни бомби, да стоят на пистата, която всеки момент можеше да бъде улучена от някой случаен арабски снаряд. Затова, когато здравият разум в Тел Авив надделя и операция „Джошуа“ бе отменена, той като всеки религиозен човек каза една благодарствена молитва. Пилотите, които трябваше да излетят на тази мисия, се върнаха в помещенията си и забравиха какво са чули само преди минути. Командващият незабавно нареди свалянето на бомбите и връщането им в бункера.
Измореният до смърт екип започна да сваля бомбите. По същото време пристигнаха и други екипи със задачата да превъоръжат самолетите „Скайхоук“ с ракети от типа „Зуни“. Целта на бомбардировачите бе Голан. Трябваше да се нанесе удар на сирийските отряди, напредващи от Кафр Шамс към сектора от „Пурпурната линия“, отбраняван от „Барак“. Хората от двата екипа започнаха да се блъскат под крилата. Всеки се опитваше да върши своята работа — едните да свалят корпусите, за които дори не подозираха, че са бомби, а другите да качват „Зуни“.
Освен тези четири самолета, разбира се, в Беершеба имаше и много други. Оцелелите изтребители от първата утринна атака над Суец се завръщаха. Разузнавателният „Фантом“ RF-4C бе свален, а ескортиращият го изтребител F-4E се приземи, оставяйки диря от керосин зад себе си. По резервоарите на крилата му имаше дупки, а единият от двигателите му не работеше. Междувременно пилотът бе успял да отправи предупреждението си по радиото: имаше нова ракета земя-въздух. Може би бе от онези SA-6. Радарът му не бе прехванал ракетите, насочени срещу фантома. Разузнавателният самолет бил свален, без да подозира нищо. Самият той като по чудо избягал от четирите ракети, насочени срещу неговата машина. Сведенията достигнаха до върховното командване на израелските ВВС още преди изтребителят да се заклатушка весело по пистата. Самолетът бе насочен към далечния край на летището, близо до мястото, където се намираха четирите скайхоука Пилотът последва водещия го джип до бомбардировачите, но в момента, когато спря, лявата му гума се спука. Колесникът поддаде и двадесеттонният изтребител се строполи на пистата като чувал с картофи. Изтеклото гориво се възпламени и самолетът бе обхванат от малки, но опасни пламъци. Само миг по-късно двадесетмилиметровите амуниции започнаха да експлодират и единият човек в кабината закрещя, обхванат от пламъци. Пожарникарите се намесиха. Двамата „наблюдатели“, които бяха най-близо, се спуснаха да спасяват пилота. Но шрапнелите от амунициите повалиха и тях, и него. През това време хладнокръвен пожарникар проникна през пламъците, достигна до втория член на екипажа и успя да го измъкне жив, макар и малко поопърлен. Другите летци издърпаха пилота и двамата „наблюдатели“ и натовариха окървавените им тела в линейката.
Близостта на пожара смути работата на екипите, зареждащи бомбардировачите. Една от бомбите на третия самолет падна и счупи крака на началника на екипа. В настъпилата суматоха хората забравиха какво точно са направили. Раненият бе откаран в болницата на базата, а трите атоми бомби — обратно в бункера. В бързината на първия военен ден празното място в една от камионетките за бомби остана незабелязано. Инспекторите пристигнаха минута по-късно и започнаха да проверяват готовността на бомбардировачите за полет. След тях дойде и джипът с четиримата пилоти. Те изскочиха от него с шлемове в едната си ръка и карти в другата. Бяха обзети от гневна възбуда и искаха час по-скоро да смажат враговете на родината си.
— Какво, по дяволите, е това? — извика осемнадесетгодишният лейтенант Мордесай Задин.