— Ето, сър — каза един много изплашен млад служител и му хвърли ключовете.
Колите на охраната се намираха близо до паркинга за гости. Синият джип на „Дженерал мотърс“ с двойно предаване бе отключен.
— Къде отиваме? — попита Гудли, докато сядаше зад волана.
— Пентагонът. Речният вход. Побързай.
— Какво беше това?
Торпедото беше обикаляло около нещо, без да избухне. Най-накрая горивото му свърши.
— Няма достатъчно маса, за да включи магнитния детонатор, твърде малко за директно поразяване… Сигурно е било устройство, симулиращо подводница — каза Дубинин. — Къде е първата прехваната радиограма?
Един моряк му подаде листа.
— „Повреда във винта вследствие на сблъсък“. По дяволите! Ние търсим повреден двигател!
Капитанът удари по масата с юмрук толкова силно, че кокалчетата му се разкървавиха.
— Поемете северен курс! Включете активния сонар!
— Мамка му! „Контрол“, тук „Сонар“: Прехванахме активен нискочестотен сонар на едно-девет-нула.
— Сър, ако включим извънбордовия двигател, можем да увеличим скоростта с още два-три възела — каза Клагет.
— Ще вдигнем много шум — възпротиви се Рикс.
— Сър, шумът от повърхността ни прикрива. Високочестотното излъчване на извънбордовия двигател няма да ни създаде проблеми. Активният му сонар е нискочестотен и ще ни хване, без значение дали сме шумни или не. Сега имаме нужда от по-голяма дистанция, сър. Ако се приближи твърде близко до нас, „Орион“ няма да може да ни помогне.
— Ще трябва да го потопим.
— Това е грешен ход, сър. Подадена е команда СНАПКАУНТ, което означава, че за да стреляме, трябва да имаме заповед. Капитане, имаме нужда от дистанция, за да избегнем активния му сонар. Не можем да рискуваме да стреляме.
— Не! Подгответе торпедния отсек!
— Тъй вярно, сър.
— Свързочник, кажи на „Орион“ да ни помогне!
— Ето я и последната, полковник.
— Добре, тази я обработиха за нула време — каза полковият командир.
— Момчетата стават все по-добри — забеляза майорът до него.
Десетата и последна бойна глава бе махната от ракетата СС-18 в Алейск.
— Внимавай, сержант.
Всичко стана заради леда. Преди няколко минути вятърът бе навял сняг в шахтата на ракетата. Ботушите го бяха стъпкали и разтопили, но от ниските температури водата се превърна в тънка незабележима ледена коричка. Сержантът тъкмо се качваше по отвесната стълбичка, когато се подхлъзна и изтърва френския ключ.
— Бягай! — изкрещя полковникът.
Сержантът нямаше нужда от подканяне. Ефрейторът на крана също скочи и побягна. Всички знаеха, че трябва да бягат срещу вятъра.
Френският ключ почти бе стигнал дъното на силоза, когато се удари в стълбичката, отклони се встрани и разкъса на две места обшивката на първата степен. Точно там се намираше резервоарът и горивото и окислителят излязоха навън. Двата химикала образуваха малки облачета — бяха изтекли само няколко грама, — които бяха свръхреактивни. Последва запалване. Френският ключ бе паднал само преди две минути.
Взривът бе мощен. Полковникът падна на около двеста метра от силоза. Той почти инстинктивно се претърколи зад един бор, а вълната продължаваше да фучи около него. Все пак полковникът се престраши да погледне обвития в пламъци силоз. Като по чудо всичките му хора се бяха отървали. Следващата му мисъл бе резултат от веселото настроение, което идна след успешното разминаване със смъртта: „Е, унищожихме още една ракета!“
Спътникът на Министерството на отбраната вече фокусираше руските ракетни бази. Мощното излъчване на енергия не можеше да бъде сбъркано с нищо. Сигналът бе препратен до Алис Спрингс в Австралия, оттам към свързочен спътник на американските военновъздушни сили, който го препрати в Северна Америка. Процесът отне половин секунда.
— Вероятно изстрелване… Вероятно изстрелване в Алейск!
В този момент за генерал-майор Джо Борщайн всичко се промени. Погледът му се закова на монитора, мисълта му запрепуска. Все пак се бе случило. Въпреки всичко. Въпреки промените, прогреса, договорите… И сега ой го наблюдаваше и щеше да продължи да го наблюдава, докато руската СС-18 не се приземи в планината Шайен. Това не беше като да пускаш бомби над Пърл Дамър Бридж или пък да правиш лупинги над Германия. Това беше смъртта.
Гласът на Борщайн прозвуча като шкурка:
— Виждам само… Къде е ракетата?
— Няма ракета, няма ракета, няма ракета — обяви един женски глас. — Пламъкът е твърде голям. Прилича повече на експлозия. Няма ракета, няма ракета. Това не е изстрелване. Повтарям, не е изстрелване.