— Слава богу, че не беше надясно. Май и този път се измъкнахме. Ако можеше и нашето оръжие да пропусне…
— Продължава да се приближава, сър. Сигурно вече сме попаднали в обсега му.
— Значи е на по-малко от две хиляди метра — каза Рикс.
— Да — съгласи се Клагет.
— Пуснете нови контрамерки. По дяволите, пускайте ги непрекъснато.
Тактическата обстановка непрекъснато се усложняваше. „Мейн“ се движеше бавно и това обезсмисляше завоите. Контрамерките изпълваха водата с мехурчета и можеха да накарат торпедото да завие. Но лошото в случая бе, че ако премине мехурчетата, то отново можеше да открие лодката със сонара си. Може би постоянното пускане на контрамерки щеше да успее да заблуди преследвача им. Това засега беше най-добрият им ход.
— Освен това се придържайте към повърхността — прибави Рикс.
Клагет го погледна и кимна разбиращо.
— Сър, изгубих торпедото зад нас в мехурчетата…
— Изкарайте лодката на повърхността — извика Рикс. — Аварийно изплаване!
— Искаш да го заблудиш с вълните ли?
— Това е последният ми коз, помощник.
— Защо не завием вляво и не застанем успоредно на вълните?
— Добре, направи го.
Клагет пое командването.
— Вдигнете перископа!
Той хвърли бърз поглед към уредите, за да провери курса.
— Дясно на борд. Нов курс нула-пет-пет.
„Мейн“ изплава за последен път сред дванадесетметровите вълни в непрогледния мрак. Цилиндричният й корпус се залюля и тя се забави да направи завоя.
Контрамерките бяха грешка. Руското торпедо беше оръжие, което върви по следите на жертвата си. То тръгна по балончетата, които представляваха чудесно указание. Но балончетата изведнъж изчезнаха. И тук отново се намесиха техническите фактори. Вълнението на повърхността обърка торпедото и то започна претърсването по начина, по който бе програмирано да го прави. Движеше се точно под повърхността. При третия си завой то внезапно откри доста различно ехо от това, което чуваше досега. Торпедото се приближи и активира магнитната си запалителна система. Руското оръжие бе по-просто устроено от американското модел 50. То можеше да излиза най-много на двадесет метра дълбочина, така че не стигна до повърхността. Активното му магнитно излъчване се разпространи като невидима паяжина и… достигна нещо метално.
Еднотонната бойна глава експлодира на петнадесет метра от повредената вече „Мейн“. Двадесетте хиляди тона на подводницата се разтресоха.
Тревожните гласове не закъсняха:
— Вода, вода, вода в машинното!
Рикс вдигна телефона.
— Какви са пораженията?
— Всички трябва да напуснем, сър.
— Напусни кораба! Извадете спасителната екипировка! Изпратете съобщение: „Претърпяхме авария. Потъваме!“, и дайте координатите.
— Капитан Росели, идва спешно съобщение.
Райън вдигна глава. Той вече бе изпил чашата си с вода и след нея една кола. Каквото и да бе съобщението, капитанът щеше да се справи с него.
— Вие ли сте господин Райън? — попита го един облечен с костюм човек. Зад него стояха още двама.
— Аз съм доктор Райън.
— Секретна служба, сър. Президентът заповяда да ви арестуваме.
Джак искрено се засмя.
— И за какво?
Агентът внезапно се почувства неудобно.
— Не ни каза, сър.
— Аз не съм полицай, но баща ми беше. Не мисля, че имате право да ме арестувате без обвинение. Пише го в законите. Сигурно знаете конституцията. „Да пази, да защитава и да отбранява.“
Агентът съвсем се обърка. Той бе получил заповед от човек, на когото трябваше да се подчинява, но, от друга страна, бе твърде голям професионалист, за да наруши закона.
— Сър, президентът каза…
— Вижте какво ще направим. Аз ще си седя тук, вие можете да говорите с президента по онзи телефон. Обещавам, че няма да бягам.
Джак запали нова цигара и вдигна друг телефон.
— Ало?
— Здрасти, скъпа.
— Джак! Какво става?
— Няма нищо. Положението беше малко напрегнато, но го овладяхме, Кети. Страхувам се, че се налага да постоя тук още малко, но всичко е наред, Кети. Повярвай ми.
— Сигурен ли си?
— Сега мисли само за новото бебе и за нищо друго. Това е заповед.
— Закъснява ми с един ден, Джак. Само един, но…
— Добре. — Райън се облегна на стола си, затвори очи и блажено се усмихна. — Искаш да е момиче, нали?
— Да.
— Аз също, скъпа. Кети, аз все още имам работа, но можеш да си напълно спокойна. Честна дума. Чао. — Той остави слушалката. — Добре, че се сетих да го направя.
— Сър, президентът иска да говори с вас — каза агентът и подаде слушалката на Райън.