Джексън кацна точно навреме, за да види спасителния хеликоптер, който се приземи пред него. Когато слезе в корабния лазарет, вече имаше трима човека. Той се отправи натам, за да види кои са и да разбере какво бе станало. След няколко минути знаеше, че няма да рисува нови победни флагове върху самолета си. Не и за това.
Обстановката в Берлин се успокои по-бързо и от най-оптимистичните прогнози. Колоната на Единадесети бронетанков полк, която отиваше на помощ, бе изминала само тридесет километра, когато заповедта за спиране я настигна. Войниците изтеглиха техниката встрани от магистралата и зачакаха. В самия Берлин американците първи получиха заповедта за оттегляне и се отдръпнаха в казармата си в западната част. Руснаците пуснаха напред пеши патрули да огледат положението, но тъй като нямаха заповед за атака, също останаха в напрегнато очакване. Двадесет минути след изтеглянето на американците връзката с Москва бе подновена и руските части също се върнаха на първоначалните си позиции. Впоследствие бяха открити труповете на три танкови екипажа и на полковия командир — всичките застреляни с малокалибрено оръжие. Но най-важното откритие направи един берлински полицай, който пръв се приближи до колата и камиона, разкъсани от двадесет и пет милиметровото оръдие на „Брадли“. Всички „руснаци“ бяха мъртви, но никой от тях не носеше документи. Полицаят веднага се обади за помощ, която пристигна незабавно. Две от лицата на убитите му се сториха познати, но не можеше да се сети откъде.
— Джак.
— Здрасти, Арни. Сядай.
— Какво стана, Джак?
Райън поклати глава. Чувстваше се като замаян. Разумът му казваше, че шестдесет ХИЛЯДИ човека са мъртви, но мисълта, че е спрял нещо десетократно по-лошо го опиваше.
— Все още не съм напълно сигурен, Арни. Но ти знаеш най-важното, нали?
— Гласът на президента е направо мъртвешки.
Райън изръмжа:
— Трябваше да го чуеш преди два часа. Той се панира, Арни.
— Толкова ли беше зле?
Джак кимна.
— Толкова. — Последва пауза. — Може би всеки на неговото място щеше да се панира, може би просто не е могъл да се справи, но това му е работата, човече.
— Знаеш ли, той веднъж ми каза, че е много благодарен на Рейгън и другите, които са направили промените и са премахнали възможността от нещо подобно.
— Виж, Арни, докато съществува това проклето оръжие, всичко е възможно.
— Да не би да се бориш за разоръжаване? — попита Ван Дам.
Райън вдигна поглед. Опиянението вече бе преминало.
— Отдавна съм изгубил илюзиите си. Искам просто да кажа, че щом съществува възможност, тя трябва да се обмисли. Той не го направи. Той въобще не обръщаше внимание на военните игри, които разигравахме. Беше абсолютно убеден, че нищо не може да се случи. Но се излъга, нали?
— А как се справи Лиз?
— Не ме питай. Шефът имаше нужда от добър съвет, но за съжаление не го получи от нея.
— А ти?
— Въобще не искаше да ме слуша и предполагам, че част от вината за това е и моя.
— Но вече всичко свърши.
— Да — кимна Джак.
— Райън, на телефона.
Джак пое слушалката.
— Слушам. Да, добре. Говори по-бавно.
Той слуша в продължение на няколко минути, като си водеше бележки.
— Благодаря, Джон.
— Какво беше това?
— Признание. Готов ли е хеликоптерът?
— Чака. Минете от другата страна — каза един от тайните агенти.
Хеликоптерът бе VH-60. Райън, Ван Дам и трима агенти се качиха и сложиха коланите си. Вертолетът излетя веднага. Небето се проясняваше и на запад вече се виждаха звезди, но вятърът все още пощипваше.
— Къде е вицепрезидентът? — попита Ван Дам.
— На „Нийкап“ — отвърна един от агентите. — Ще останат горе още шест часа, докато сме сигурни, че всичко е приключило.
Джак не чуваше нищо. Той бе сложил шумозаглушителните слушалки и просто гледаше през прозореца. Хеликоптерът разполагаше дори и с малко барче. Чудесно превозно средство.
— Искали са да започнат ядрена война? — попита Чавес.
— Така казват.
Кларк си изми ръцете. В крайна сметка всичко бе минало сравнително гладко. Джон бе счупил само четири от пръстите на Куати. Голямо значение имаше начинът, по който човек трябваше да постъпи, след като е счупил костта. Гусн — вече знаеха и неговото име — издържа малко повече, но и двата разказа бяха идентични.
— И аз го чух, но…
— Амбициозни копелдаци, нали?
Кларк сложи една торбичка с лед върху пръстите на Куати. Вече имаше необходимата информация, а в крайна сметка не бе садист. Най-разумното нещо бе веднага да изрита двамата терористи от самолета, но това не бе негова работа. Арабите бяха завързани за седалките. Кларк седна малко по-назад от тях, но така, че да може да ги наблюдава. Багажът им също бе тук. Кларк реши да го поогледа, защото и без това нямаше какво да прави.