— Да, другарю президент, също както и вие.
ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:
ВЪПРЕКИ НЕПРОВЕРЕНИТЕ ОТ НАС ДОКАЗАТЕЛСТВА АЗ ЩЕ ПРИЕМА ПОСЛЕДНОТО ВИ СЪОБЩЕНИЕ ЗА ФАКТ. НИЕ СИ ИЗМИВАМЕ РЪЦЕТЕ. НИЕ НЯМА ДА ВЪЗРАЗИМ СРЕЩУ МЕРКИТЕ, КОИТО СМЯТАТЕ ЗА УМЕСТНО ДА ПРЕДПРИЕМЕТЕ СЕГА ИЛИ ЗА В БЪДЕЩЕ. ТЕЗИ НЕНОРМАЛНИЦИ СЕ ОПИТАХА ДА НИ УНИЩОЖАТ. ДА ВЪРВЯТ ПО ДЯВОЛИТЕ.
— За бога, Андрюшка — измърмори Райън. „Не можеше да го кажеш по-ясно от това.“
Президентът безмълвно прочете съобщението на монитора. Райън си мислеше, че Нармонов е успял да сдържи емоциите си, но сега промени мнението си. Фаулър седеше неподвижно в стола си и обхождаше помещението със спокоен поглед.
— Светът трябва да си вземе поука от това — каза Фаулър. — Искам да съм сигурен, че никой повече няма да опита подобно нещо.
Един телефон иззвъня.
— Господин президент, тук е ФБР, сър.
— Да?
— Господин президент, обажда се Мъри. Току-що получихме спешно съобщение от Бундескриминаламт — това е немската федерална полиция. Открили са тялото на Гюнтер Бок в Източен Берлин. Бил е облечен в униформа на руски армейски полковник. С него е имало още девет човека, облечени по същия начин. Единият като че ли е бивш полковник от Щази. Така че тази част от думите на Куати напълно се потвърждава, сър.
— Мъри, искам мнението ти за признанията им. Убеден ли си в тях?
— Сър, по принцип, когато понатиснем такива момчета, те пеят като канарчета. Това не е мафията и тук няма omerta120.
— Благодаря ви, господин Мъри — каза Фаулър и погледна към Райън. — Е?
— По всичко личи, че не са ни излъгали.
— Значи поне веднъж сме съгласни. — Фаулър натисна друг бутон. — Генерал Фремънт?
— Да, господин президент?
— За колко време можете да презаредите една ракета? Искам да нападна един ирански град.
— Какво?
— Заместник-директорът Райън ей сега ще ви обясни.
— Тези кучи синове! — каза Фремънт от името на всички.
— Да, генерале. Затова възнамерявам да накажа човека, който е виновен за това, и да го накажа така, че никой да не се осмели да опита отново Иранският лидер извърши враждебен акт срещу Съединените американски щати. Възнамерявам да му отвърна по същия начин. Искам да насочите една ракета към Кум. Колко време ще ви трябва?
— Поне десет минути, сър. Трябва да говоря с хората си. — Главнокомандващият САК изключи микрофона си. — За бога.
— Пит — каза началник-щабът му, — човекът е прав. Онова копеле едва не изтрепа нас и руснаците. И то за какво? Заради политическа печалба!
— Това не ми харесва.
— Трябва да презаредиш ракетата. Предлагам една „Минитмън“ III от Мино. Трите бойни глави ще си дойдат точно на мястото. Ще ми трябват десет минути.
Фремънт кимна.
— Господин президент, можете да почакате.
— Не, няма да чакам. Райън, ти знаеш какво направиха и защо го направиха. Това беше военно действие…
— Терористичен акт, сър.
— Тероризмът, подкрепян на държавно ниво, е равносилен на война. Ти лично си го писал още преди шест години.
Джак бе изненадан, че президентът е чел писанията. Сега го притискаха със собственото му оръжие.
— Вярно, че съм го писал, сър, но…
— Този „свят“ човек уби хиляди американци и се опита да накара нас и руснаците да убием още стотици милиони! И за малко не успя.
— Това също е вярно, сър, но…
Фаулър го прекъсна с властен жест и продължи да говори със спокойния тон на човек, който вече е взел решението си:
— Това беше военно действие. Смятам да отговоря по същия начин. Решението е взето. Аз съм главнокомандващ на въоръжените сили. Аз преценявам и действам така, че да гарантирам сигурността на Съединените щати. Аз решавам как ще действа армията ни. Този човек изби хиляди наши граждани с ядрено оръжие. Реших, че ще му отвърна по подобаващ начин. Това е мое конституционно право и задължение.
— Господин президент — намеси се Ван Дам, — американският народ…
Фаулър показа гнева си само за момент.
— Американският народ ще иска да действам. Но това не е единствената причина. Аз трябва да действам. Трябва да отвърна на този удар, за да съм сигурен, че никой няма да се осмели да го повтори!
— Моля ви, обмислете го добре, сър.
— Направил съм го, Арнолд.
Райън погледна Пит Конър и Хелън д’Агустино, които умело прикриваха емоциите си. Останалите хора в стаята одобряваха решението на Фаулър и Джак знаеше, че не е човекът, който може да му налее мозък в главата. Той погледна часовника и се зачуди какво ли ще последва.
— Господин президент, говори генерал Фремънт.