— Джак?
Райън се обърна.
— Да, Арни.
— Защо?
— Именно заради такива случаи е въведено правилото за потвърждаване на заповедта. В този град живеят стотици хиляди хора. Може би дори и повече, не си спомням колко е голям. — Джак погледна ясното небе. — Няма да тежат на съвестта ми. Ако искаме смъртта на Даряеи, има и други начини да го направим. — Райън издуха дима във въздуха. — И той ще бъде точно толкова мъртъв.
— Искам да знаеш, че според мен си прав.
Джак се обърна.
— Благодаря ти. — Последва дълга пауза. — Между другото, къде е Лиз?
— В спалнята. Упоена е с успокоителни. Тя май се подмокри.
— Днес всички се подмокрихме, Арни. Добре, че извадихме късмет. Можеш да кажеш на президента, че от петък преставам да изпълнявам задълженията си. Петък е чудесен ден. Както и всички други. Някой друг ще трябва да реши въпроса за заместника ми.
Шефът на президентската канцелария помълча и после отново заговори по основната тема:
— Знаеш какво предизвика току-що, нали?
— Конституционна криза — отвърна Джак. — Не ми е за пръв път, Арни. Не ми е за пръв път. Трябва да се върна с хеликоптера обратно в „Андрюс“.
— Ще се погрижа за това.
Току-що бяха навлезли в американска територия, когато Джон се сети за нещо. В багажа на Куати имаше лекарства. Едното беше „Преднизон“, а другото „Компацин“. „Преднизон“ бе стероид, който често се използваше за облекчаване болките от… Джон стана и погледна лицето на Куати. Макар и с превързани очи, той изглеждаше доста по-различен от последните снимки, с които разполагаха. Беше отслабнал, косата му… Кларк разбра, че Куати е болен от рак. Какво ли означаваше това? Той се обади и предаде новата информация.
Гълфстриймът пристигна с неколкоминутно закъснение. Райън спеше на една кушетка в южната част на комплекса „Андрюс“. Когато го събудиха, той видя, че Мъри също е тук. Отпред чакаха три коли на ФБР. Кларк, Чавес, Куати и Гусн се качиха в тях и конвоят се отправи към Вашингтон.
— Какво ще ги правим? — попита Мъри.
— Нямам представа, но преди това трябва да свършим нещо друго.
— Какво по-точно?
— Нали в „Хувър“ имате стая за разпити?
— Не, по-добре да отидем в „Бъзърдс пойнт“ — Вашингтонския оперативен отдел — каза Мъри. — Твоят човек обработвал ли ги е?
— Да, казах му да им прочете преди това правата.
Райън чу шум и се обърна. „Нийкап“ кацаше на първа писта след десетчасов престой във въздуха. „Явно са прекратили стратегическите мерки за сигурност по-рано, отколкото трябва“ — помисли си Джак.
„Адмирал Лунин“ изплава сред буйовете, напускани от Р-3. Разстоянието бе твърде голямо за спасителен самолет. Особено пък в това време. Морето все още бе бурно, а времето — мрачно, но корабът на Дубинин бе единственият в района и капитанът направи всичко възможно, за да започне спасителните операции.
Стаята за разпит бе десет на десет с евтина маса и пет също толкова евтини стола. В нея нямаше двойно огледало. Номерът бе твърде стар. Вместо него бяха монтирани две камери. Едната в ключа за осветление, а другата във фалшива шпионка на вратата.
И двамата терористи бяха настанени на столовете. Счупените им пръсти съвсем не съответстваха на професионалната етика на ФБР, но Мъри реши да не повдига въпроса. Кларк и Чавес излязоха да пият кафе.
— Както виждате — започна Райън, — Вашингтон все още си е на мястото. Провалихте се.
— Ами Денвър? — попита Гусн. — Знам за Денвър.
— Да, там наистина успяхте да направите нещо, но виновниците вече си платиха.
— Какво искаш да кажеш? — попита Куати.
— Искам да кажа, че Кум вече не съществува. Приятелят ви Даряеи вече изповядва греховете си на Аллах.
Райън забеляза, че и двамата са изтощени. Умората беше най-големият враг на човека — по-страшен дори и от тъпите божи в ръцете. Куати не показваше никакъв страх. Следващата му грешка бе още по-голяма.
— Спечелили сте си враг в лицето на целия ислямски свят. Всичко, което сте направили за мира в региона, ще бъде изличено от това дело.
— Това ли беше целта ви? — попита изненадано Райън. — Нима сте искали да постигнете това? Боже мой!
— Твоят Бог ли? — излая Куати.
— А какво направихте с Марвин Ръсел? — попита Мъри.
— Убихме го. Той беше просто неверник — отвърна Куати.
Мъри погледна Гусн.
— Вярно ли е? Не го ли приехте като гост в лагера си?
— Да, той прекара няколко месеца с нас. Беше глупак, но ни оказа неоценима услуга.
— И го убихте.
— Да, както и още двеста хиляди.
— Кажи ми — попита Райън, — нямаше ли в Корана нещо подобно на: „Ако в шатрата ти влезе човек и яде от солта ти, трябва да го пазиш дори и да е неверник“?