— Щом искаш.
— При вас е един човек, който ни трябва — каза Джак.
— Лялин?
— Да.
— Той предаде родината си и ще си получи заслуженото.
— Сергей, първо той не ни е давал нищо, което можем да използваме срещу вас. Условието бе поставено от него. От БОДИЛ получавахме само информация, свързана с Япония. Второ, без някои от сведенията му сега нямаше да сме тук. Пуснете го.
— А в замяна?
— Разполагаме с агент, който ни каза, че армията ви изнудва Нармонов. Също, че ви липсват тактически ядрени бойни глави, които военните използват за шантажите си. Именно затова заподозряхме, че оръжието е ваше.
— Но това е лъжа!
— Той беше много убедителен — отвърна Райън. — Самият аз почти му повярвах. Президентът и доктор Елиът направо взеха думите му за чиста монета и именно затова нещата се развиха така зле. Аз с удоволствие бия прострял този мерзавец да съхне, но така ще предам доверието и… Спомняш ли си за разговора в кабинета ми, Сергей? Ако искаш името, ще трябва да платиш.
— Ще го разстреляме — обеща Головко.
— Няма да можете.
— Защо?
— Ние вече го отрязахме и аз ти казах само, че ни е лъгал. А това не е шпионаж дори и във вашата страна. По-добре не го убивайте. Ако успеем да сключим сделката, сам ще разбереш защо.
Първият заместник-председател се замисли.
— След три дни ще имате Лялин. Обещавам, Джак.
— Кодовото му име бе СПИНАКЪР. Олег Кирилович…
— Кадишев? Кадишев!
— Мислиш си, че си разочарован, нали? Тогава погледни нещата от моята страна.
— Това е истината, нали? Не са някакви игри, Райън, нали?
— Имате честната ми дума, сър. Лично аз нямам нищо против да го разстреляте, но той е политик и в този случай наистина не е извършил шпионаж. Измислете нещо оригинално. Защо не го направите кучкар? — предложи Джак.
Головко кимна.
— Така да бъде.
— Удоволствие е да се работи с теб, Сергей. Жалко за Лялин.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами информацията, която даваше и на двама ни, беше твърде ценна, за да я изгубим…
— Не сме стигнали чак до този етап на сътрудничество, Райън, но чувството ти за хумор ми допада.
Точно тогава доктор Лоуъл излезе от пещерата с някаква оловна кофа в ръка.
— Какво има вътре?
— Според мен е плутоний. Искате ли да го погледнете по-отблизо? Тогава обаче ще правите компания на нашия приятел в Дамаск.
Лоуъл подаде кофата на един войник и се обърна към някакъв инженер:
— Изнесете всичко, сложете го в контейнер и го изпратете в Щатите. Искам да го изследвам. И да не забравите нещо.
— Да, сър — отвърна полковникът. — А пробата?
Четири часа по-късно бяха в израелския ядрен „изследователски“ център в Димона, където застанаха пред един спектрометър с гама-лъчи. Докато операторите извършваха проверката, Лоуъл преглеждаше плановете, като не преставаше да клати глава. За Райън чертежите приличаха на диаграма на компютърен чип или нещо също толкова неразбираемо.
— Доста голяма и тромава. Нашите са около четири пъти по-малки… но конструирането им ни отне толкова много време. — Лоуъл вдигна глава. — Знаете ли колко време експериментирахме? Десет години. А те са го направили в пещера, и то за пет месеца. Как ви се струва това, доктор Райън?
— Не знаех тези подробности. Ние го мислехме за работа на терористи… И все пак какво се е повредило?
— Вероятно нещо с трития не е било наред. През петдесетте години имахме два подобни неуспешни опита, които се дължаха на замърсяване с хелий. Но за тях знаят твърде малко хора. Не мога да се сетя за по-добра причина. Конструкцията може още да се подобри — с компютърен модел, разбира се, — но на пръв поглед изглежда компетентно направена… о, благодаря ви.
Лоуъл пое листа от принтера на спектрометъра от израелския оператор. После поклати глава и бавно заговори:
— Савана Ривър, реактор К, 1968 година. Тя беше изключително успешна.
— Сигурен ли сте, че е същият?
— Да, напълно. Израелците ми казаха какъв е моделът на изгубеното от тях оръжие. Масата на плутония също съвпада. — Лоуъл потупа схемите. — Това е. Всичко е тук — каза той. — До следващия път — добави доктор Удроу Лоуъл.
Вечно заинтересуван от правото и начина на прилагането му, заместник директорът Даниел Е. Мъри наблюдаваше процедурата с интерес. Използването на свещеници вместо адвокати наистина бе странно, но важното е, че всичко функционираше както трябва. Процесът приключи само за един ден. Отличаваше се с изключителната справедливост и единодушие на съдиите. Мъри бе напълно съгласен с присъдата.
Оставиха самолета на американските военновъздушни сили в Беершеба и отлетяха за Рияд с боинга на принц Али. Нямаше нужда да се бърза с изпълнението на присъдата. Осъдените трябваше да имат време за молитви и размисъл, а освен това никой не искаше да придава на случая по-голямо значение от това на обикновено престъпление. Освен това хората имаха време да се замислят, а на Райън дори бе поднесена една изненада. Припи Али го доведе направо в стаята на Джак.