— Аз щях да потвърдя заповедта — каза Ави, смутен от откровението си. — И след това? Сигурно щях да си пръсна черепа? Кой може да каже? Но и едно съм сигурен — нямаше да имам куража да се противопоставя.
— Нито пък аз — обади се Головко.
Райън замълча и обърна поглед към площада. Беше изпуснал първата екзекуция, но това нямаше значение.
Въпреки че Куати знаеше какво го чака, той не бе подготвен. Както е с повечето неща в живота, и тук се намесиха рефлексите. Един войник го бодна с меча си колкото да пробие кожата му. Внезапно гърбът на Куати се вдърви, а вратът му се изпъна в неконтролируема конвулсия. Капитанът от специалните части на Саудитска Арабия вече движеше меча си. След момент Джак разбра, че човекът има богат опит, защото главата бе отсечена с един удар. Движението бе плавно и мощно, досущ като на балетист. Главата на Куати отскочи на около метър. Трупът се свлече на земята и кръвта шурна от прекъснатите кръвоносни съдове. Ръцете и краката изпънаха въжетата, но и това бе рефлекс. Кръвта се стичаше на тласъци, които все още работещото сърце изпращаше, за да задържи изчезналия живот. Най-накрая кръвта също спря и Куати се превърна в две разединени части и мокро петно на паважа. Капитанът избърса меча си в нещо, приличащо на коприна, прибра го в златната ножница и мина по пътеката, която му отвори тълпата.
Хората не викаха. Всъщност не се чуваше никакъв шум. Може би се разнесе само една колективна въздишка и по-ревностните богомолци промърмориха по някоя молитва. Но за чии души се бяха молили, знаеха само те и Бог. Изведнъж хората от предните редици започнаха да се разотиват. Тези, които не бяха успели да видят екзекуцията, се приближиха към оградата, но се задържаха там за малко. След определеното време частите на телата щяха да бъдат прибрани и погребани според ритуалите на религията, която бяха изповядвали.
Джак не знаеше какви чувства трябва да изпитва. Беше виждал достатъчно много смърт. Но тези смърти въобще не трогнаха сърцето му и той не искаше да мисли за тях.
— Попита ме как се прани историята, Джак — каза Али. — Току-що видя.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти знаеш най-добре — намеси се Головко.
„Хората, които започнаха войната или поне се опитаха да го направят, бяха екзекутирани на пазарния площад като престъпници — помисли си как. — Добър прецедент.“
— Може би сте прави. Може би хората наистина ще се замислят, преди отново да направят нещо подобно. — „Време е вече тези идеи да си проправят път.“
— В страните ни — каза принц Али — мечът е символ на правосъдието… Вероятно е анахронизъм от времето, когато мъжете са постъпвали по мъжки. Но мечът все още се използва.
— Поне със сигурност е точен — забеляза Головко.
— Значи, Джак, ти напълно се отказа от държавната служба? — попита след малко Али.
Райън извърна глава от площада, както бяха направили и всички други.
— Да, ваше височество.
— И тези глупави „етични“ закони вече не са в сила за теб. Добре.
Офицерът от специалните части се появи като по поръчка. Той така отдаде чест на принц Али, че сигурно и самият Киплинг щеше да остане впечатлен. После дойде ред на ятагана. Изработената от злато ножница бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Дръжката бе направена от злато и слонова кост и по нея личаха местата, където поколения силни мъже я бяха хващали. Всичко в меча говореше, че той е бил оръжие на крале.
— Този меч е на триста години — каза Али и се обърна към Джак. — Прадедите ми са го носили както в мир, така и във война. Дори си има име. На английски може би ще звучи като „Вечерен бриз“, но всъщност значи много повече от това. Бихме искали да ви го подарим, доктор Райън, за да ви напомня за мъртвите и за живите, които не умряха заради вас. Той е убивал много пъти. Негово величество кралят смята, че е убивал достатъчно.
Райън пое ятагана от ръката на принца. Златната ножница бе поиздраскана от вековете на битки и пясъчни бури, но все още блестеше. Джак изтегли острието наполовина и видя, че е гладко като огледало. Виждаха се дори и малките вдлъбнатини от чука на оръжейния майстор, който бе оформил стоманата в ефективно и страшно оръжие. „Какво двуличие — помисли си Райън и неволно се усмихна. — Нещо толкова красиво е предназначено да убива. Каква ирония. И все пак…“
Той щеше да задържи меча, да го окачи на видно място, да го вади от време на време и да си припомня какво бяха направили заедно.
— Казвате, че е убивал достатъчно? — попита Джак и прибра меча обратно в ножницата му. — Да, ваше височество. Това важи за всички ни.
ПОСЛЕПИПС
Историята вече е разказана и сега е време за няколко пояснения. Всичко в този роман, отнасящо се до технологията за производство на оръжие, може да се намери в специализираната литература. Вярвам, че читателят сам ще си отговори на въпроса защо някои от техническите подробности са спестени. Направих го за успокоение на съвестта, което, разбира се, е без значение.