Тя погълна последното парче от своята пица и се пресегна към моята.
— Знам — въздъхна тя. — Наистина искам да спра. Именно затова казах на Пени, че искам да говоря с теб. Защото си писател и мой приятел, а и толкова готин мъж. Мислех си, че това е идеалното решение, разбираш ли, ако ти и аз, заедно… бихме могли, нали разбираш, да направим толкова много пари, ако…
Тя ми се усмихна лъчезарно. За пореден път се почувствах объркан.
— Да направим какво, Бони?
Тя пак се усмихна.
— Да напишем книга.
5.
Щях да падна от стола. Дотолкова ли Америка бе опиянена от медиите? Нима това дете от видеопоколението мечтаеше да се появи маскирано в „Добро утро, Америка“? Нима си представяше, че историята й ще се превърне в бум на годината? Направих се на зает с плащането на сметката и за да спечеля време й предложих да се поразходим до „Алгонкин“.
Най-тъпото от всичко бе, че планът не бе невъзможен. Тя имаше история за разказване, аз знаех как да я напиша, а Фриц Хопър със сигурност щеше да намери издател. Ако напишех историята от чуждо име, тя можеше да вземе парите и да започне нов живот.
Около „Алгонкин“ се суетеше тълпата, присъствала на последното представление в близкия театър. От ресторанта се чуваше Джули Уилсън. Открих една маса в бара, където можеше да поговорим на спокойствие. Когато се настанихме, тя ме погледна мило и попита:
— Какво мислиш за идеята ми?
Какво мислех? Част от мен, тази част, която бе писателят и следователно — абсолютно аморална, мислеше, че историята си я бива и бих искал да я опиша. Но другата част, тази, която бе повече свързана с реалността, крещеше, че идеята да опиша дъщерята на Хари Прескът като скъпоплатена проститутка е доста тъпа.
— Може и да стане — казах й. — Трябва да променим подробностите — да кажем, че си например дъщеря на доктор от Чикаго. Но надали бих го направил, Бони, ако не спреш сегашните си занимания.
Тя енергично кимна. Чудех се какво ли мислят хората около нас. Че аз съм баща й, а тя — колежанка? Съмнявах се, че и най-проницателният нюйоркчанин би се досетил, че обсъждаме книгата за живота й като хайлайфна курва.
— Ще помогне ли — попита тя, — ако ти разкажа някои, нали разбираш, подробности?
Кимнах. Тя започна да говори. Насочвах я със случайни въпроси. Каза, че познавала много млади момичета, занимаващи се със същото. Доста се замесвали с наркотици, но други, като Моника, имали повече работа, отколкото можели да поемат. Скоро почвали да звънят на приятелки за помощ и наемали по-големи апартаменти в по-хубави квартали. Точно това направила и Моника. Все още можела да обслужи някои от по-сериозните клиенти, но основно се занимавала с набавянето на компаньонки, тоест свързвала мъжете, които искат секс, с жените, които искат пари.
Тя разказа историята си без излишни емоции и горчивина, дори с проблясъци на хумор, но все още имах усещането, че нещо не беше наред, че Бони витаеше другаде.
Тя спомена, че клиентите на Моника включвали араби и японци, и аз попитах дали тя работи главно с чужденци. Не, доста американци: бизнесмени, актьори и хора на изкуството, също се появявали. Но чужденците били най̀ гот, защото имали толкова много пари и не правели никакви проблеми.
Разказа ми и за другите „мадам“, с които се запознала. Една, която тя нарече Рут, държала голяма агенция за недвижими имоти, а друга поддържала бутик в „Ийст сайд“. Някои давали подслон на работещите за тях момичета.
— Фактически това си е робство. Те спазват някакви правила и наказват момичетата всеки път, когато си поръчат пепси или нещо подобно, а в повечето случаи ги тъпчат с наркотици, за да ги направят зависими.
Звучеше така, сякаш Бони, защото беше млада и красива, бързо се бе превърнала в хит на деня; всеки искал именно нейните услуги. Мъжете често предлагали да си уреждат срещите без посредник. Това означавало повече пари, защото елиминирало „мадам“ и нейния процент, но от друга страна, означавало и по-голяма несигурност — с посещенията на непознати места с непознати хора.
— Повечето са наистина готини, по-готини от момчетата, които можеш да срещнеш по баровете — обобщи тя. — Просто са самотни. Мнозина са бисексуални или пък подозират, че са такива. Други усещат, че стареят, и това ги прави нещастни. Има един, който обича да ме води по магазините и ми купува бельо. Имам чувството, че би предпочел да го купи на себе си.