— Опитах се, татко. Но реших, че е по-добре сам да се убедиш. Много е объркано. Говорихте ли за книгата?
— Да.
— Ще я напишеш ли?
— Не, по дяволите, не! Това е лудост.
— Може да се продаде в милионен тираж. А понеже идеята всъщност беше моя, ще трябва да ми дадеш десет процента.
— Запиши се в правно училище, скъпа. Ще станеш страхотен адвокат.
— И какво смяташ да правиш?
— Ще се опитам да й помогна.
— Въпросът е, че Бони няма ясна представа за живота. Когато играта загрубее, просто се тъпче с наркотици и отлита. А понякога дори мисли за самоубийство. Няма да кажеш на техните, нали?
— Би трябвало. Тя е тяхна отговорност. Но не се сещам как биха помогнали точно в този момент.
— Не могат. Майка й наистина е ужасна. Когато Бони каза, че не може да ходи в колежа, тя се опита да я накара едва ли не насила. Тъпа кучка!
— Помолих Бони да ми се обади след няколко дни. Искам да разбера дали мога да й намеря работа във Вашингтон.
— Добре, дръж ме в течение. Ако не можеш да я убедиш, ще отида да я видя и ще се опитам аз да го направя.
— Какво? — изкрещях. — По дяволите, стой колкото се може по-далеч от нея. Там е опасно!
Отговорът й бе тих и нетърпящ възражение.
— Татко, тя е моя приятелка.
Мисълта, че Пени ще се появи в ненормалния свят на Бони, ме изпълваше с ужас. Но самата тя не го възприемаше по този начин. Дъщеря ми има доста качества, които харесвам, и доста, които не понасям, но със сигурност много малко задължения стояха за нея по-високо от лоялността към приятелките й. На осемнайсет и двете бяха преживели заедно много неща — разбити сърца, аборти, наркотици, семейни битки, училище. Бяха като сестри, скрепени с нещо повече от кръвта. Ако Пени мислеше, че Бони има нужда от помощта й, щеше да отиде до Ню Йорк (както и до ада, ако се наложеше) и единственото, което можех да направя, бе да избегна подобен краен вариант.
На следващата сутрин двамата с Линда се изтягахме в леглата до късно, наслаждавайки се на неделния ден. Тя решаваше кръстословицата на „Уошингтън Поуст“, а аз четях ревютата на нови книги. Телефонът звънна.
Вдигнах слушалката и чух плач и викове. Сякаш се бях свързал с ада. Кръвта замръзна във вените ми, когато разбрах кой се обажда. После тя прошепна:
— Татко?
— Скъпа, какво има?!
Тя продължаваше да плаче и аз извиках:
— Пени, вземи се в ръце! Какво става?
Линда застана до мен и ме хвана за ръката. Най-сетне Пени промълви:
— Чете ли днешния „Ню Йорк Таймс“?
— Днешният ли? Не.
— За бога, намери го! Прочети статията на първа страница, после ми се обади. Татко, страхувам се!
Тя затвори.
— Какво става? — Линда ме погледна.
— Връщам се след малко — казах и след минута вече бързах към дома на съседа ни Елтън Капс, който всяка неделна утрин отиваше до Лийсбърг, за да си набави „Таймс“. Когато се озовах в кухнята му, се вторачих в заглавието, което така бе потресло Пени:
„АРАБИ И МЛАДИ ЖЕНИ НАМЕРЕНИ МЪРТВИ В АПАРТАМЕНТ В ИЙСТ САЙД. ПОЛИЦИЯТА ПОДОЗИРА МАСОВ УБИЕЦ. ВЕРОЯТНА ВРЪЗКА С НАРКОТИЦИ.“
В статията се споменаваха имената на четиримата мъртви араби. Единият, с вероятна възраст около двайсет и две, се казваше Ахмад Файсал — очевидно момчето, което бях срещнал. Другите бяха мъже на около четиридесет и имената им не ми говореха нищо. Единият бе описан като „проспериращ саудитски бизнесмен“.
Една от жените бе идентифицирана като Моника Уилкокс, двайсет и седем годишна, модел, родена в Далас. Другите две не бяха разпознати. И седмината са били застреляни в тила, което било типичен метод за екзекуция в тези среди.
— Грейди, какво става? — попита приятелят ми.
Елтън беше пенсионирал се агент от ЦРУ, умен и добър приятел. Но не можех да му отговоря. Тръгнах си, без да кажа нищо.
Нямаше съмнение, че сцената се бе разиграла в апартамента на Моника. Въпросът беше дали едната от неидентифицираните жени е Бони. Явно Пени бе свързала името на Моника с приятелката си.
Върнах се у дома и разказах, че съм срещнал Бони в Ню Йорк.
— Пийнахме с нейни приятели именно в апартамента, където са били убити тези хора. Трябва да отида там и да се уверя, че самата тя не е замесена.
Линда можеше да отговори по стотици начини, но избра най-правилния:
— Обади ми се веднага, щом намериш време.
Взех такси от „Ла Гуардия“ до полицейското управление в „Ийст сайд“ и се насочих към дежурния полицай. Поисках да бъда свързан с този, който разследва случая с убитите араби и момичета. Той ме погледна така, сякаш носех бомба, а сетне набра някакъв вътрешен номер. След малко се появи нисичък, плешивеещ мъж и се представи: