След като се регистрирах в хотела, наистина се върнах на „сцената на местопрестъплението“. Бъз пак редеше пасианс. В ъгъла на фоайето един мъж четеше вестник.
— Помниш ли ме, Бъз? — попитах тихо.
Лицето му остана каменно.
— Не.
— Бях тук с Бо… с Блеър, преди няколко седмици. Търся я.
— Изчезвай, приятелче.
— Помогни ми да я намеря и ще ти компенсирам изгубеното време.
— Глух ли си бе, задник?! Да не искаш да повикам ченгетата?
— Какъв ти е проблемът? — не му останах длъжен. — Мислех, че ти е приятелка.
Той се изправи и започна да ме избутва към вратата.
Отдръпнах се. Страхувах се да не извади нож.
— Защо не искаш да говориш?
— Изчезвай, тъпако!
Вече бяхме излезли навън и той продължаваше да ругае. Сетне внезапно прошепна:
— Бара на Тоби, зад ъгъла е, ще се срещнем там в полунощ.
След което театрално ме блъсна и се прибра вътре.
Бавно се изправих и се огледах — кой беше мъжът зад вестника?
Следващата ми спирка беше „Вилидж“. „Вашингтон скуеър“ беше пренаселен с гълъби, боклуци, некадърни китаристи и играчи на фризби от световна величина. Прекарах вечерта в разпитване на бармани относно едно едро, добре изглеждащо момиче на име Анет. Спечелих си доста странни погледи и няколко намека; на повечето места оставих телефона си и обещание за награда.
Към полунощ се върнах в горната част на града и се наместих в бара на Тоби — малко помещение с джубокс, от който се носеше джаз. Чаках Бъз. Мина час, изпих две бири, пуснах монета, за да чуя ранния Синатра, и си тръгнах, убеден, че хлапето се е подиграло с мен.
Излязох на тротоара и се огледах за такси, когато нечий глас ме спря:
— Насам.
Бъз се криеше в сенките на безистена зад гърба ми. Не ми се искаше да го последвам; бях чувал какви ли не истории за мрачни безистени и непознати минувачи. Но нямах избор.
— Бях вътре.
— Млъквай и ме слушай. Твоята приятелка слезе с асансьора за персонала и аз й отворих задната врата.
— Къде е тя сега?
— Откъде да знам, по дяволите? Ако бях на нейно място, вече щях да съм в шибаната Небраска и да продължавам на запад.
Все още бях една крачка назад.
— Да не искаш да кажеш, че е била тук в нощта на убийствата?
— Ти да нямаш лайна вместо мозък бе? За какво мислиш, че си говорим?
— Кой го направи, Бъз? Кои са те?
— Виж, харесвам мацето, затова ти казвам, че тя имаше късмет. Това е всичко.
— Мога да ти платя.
Той се изсмя.
— Не, не мисля, че можеш.
Иззад ъгъла се появи огромна лимузина. Аз се спотаих в сенките, докато отмине. Когато се обърнах, Бъз беше изчезнал.
На следващата сутрин ме събуди тропане по вратата. Беше Де Марко. Зад него се извисяваше едро ирландско ченге с лице като картоф. Казваше се Гоигън. Обадих се да ми донесат кафе и сок и седнах срещу тях.
— Бихте могли първо да ми звъннете.
— Бяхме в квартала — каза Де Марко с типичната си тънка усмивчица. — Имаме някои въпроси.
— Питайте.
— Казахте, че сте завел момичето на вечеря. Не ни казахте, че след това сте я довел тук.
Свих рамене. Момчетата бяха направили проверка.
— Седнахме в бара и си поговорихме.
— После сте се качили тук.
— И какво от това?
— Все още ли твърдите, че не сте правили секс с нея?
— По дяволите, ти масово убийство ли разследваш или проклетия ми сексуален живот? Първа точка — не, не съм; втора точка — какво общо има това?
— Ние задаваме въпросите. За какво си говорихте цели три часа?
— Казах вече, аз съм писател. Исках да чуя нейната история, а и на нея й се говореше.
— И в продължение на три часа не се сетихте да вземете адреса, пълното й име или телефона й? Или имената на някои от клиентите й?
Промърморих, че не е искала да споменава имена. Изглеждах като пълен идиот, но единственото, което ми оставаше, бе да се придържам към първоначалната версия.
Ирландецът за миг спря да се мръщи и попита:
— В апартамента на тази Уилкокс някой друг не се ли появи? Телефонът да е звънял? Други имена не бяха ли споменати?
Внезапно си спомних за Ники Алегро. Харесваше ми идеята да го пусна на ченгетата, но пък той знаеше твърде много за Бони.
Бавно поклатих глава.
— Не, не си спомням.