— Аз наистина съм окей, скъпа. И какво?
— Тя е в беда.
Леко притворих вратата на кабинета.
— Каква беда?
— Не мога да ти обясня по телефона. Слушай, нали утре ще ходиш до Ню Йорк на среща с издателя си?
— Да. С издателя, агента и с още няколко забележителни американци.
— Мама ще идва ли с теб?
— Никой не може да я завлече до Ню Йорк.
— Виж, работата е такава… Бони е в Ню Йорк и наистина има нужда да поговори с теб. Казах й, че може да ми звънне по-късно тази вечер…
— Мислех, че е в Принстън.
— Отказа се.
Започвах да ставам нетърпелив. Този разговор ми струваше пари, причиняваше ми главоболие и ме връщаше към времената на тийнейджърските проблеми, от които си мислех, че окончателно съм избягал.
— Пени, ако тя е в беда, защо не поговори с родителите си?
— О, по дяволите, татко!
Длъжен съм да обясня, че сладката ми възпитана дъщеря, която имаше навика да плаче за изгубените си кукли и лирични стихове, вече говори като хамалин. Тя обвинява мен за тази си черта, според нея навремето аз съм опорочил невинния й разсъдък със собствения си речник, но трябва да ви кажа, че това е гадна лъжа.
— Знаеш, че Бони мрази родителите си — продължи тя. — Именно тук е въпросът. Ще говориш ли с нея, татко? Моля те!
И двамата знаехме отговора.
— Кажи й да ми се обади в „Алгонкин“ утре следобед — примирих се аз.
— Обичам те, татко! — извика дъщеря ми и, както винаги, нейните думи малко ме разтопиха. — Мама също.
— Обичам те, сладур. — Сложих телефонната слушалка на мястото й, усилих Моцарт и се върнах във всекидневната.
Линда вдигна поглед от книгата си.
— Какво става?
— Има пет плюс на контролното по история. Момчетата са тъпанари.
Не обичам да лъжа Линда, защото не мога. Както казват писателите, аз съм лош лъжец. И все пак, годините на съвместен живот с две прекрасни жени ме научиха, че връзката ми с едната трябва понякога да бъде отделена от връзката с другата. А Бог знае, че двете помежду си споделят женски свят, който е пълна загадка за мен.
Линда се приближи до огъня с котешки стъпки.
— Младите момчета винаги са тъпанари — каза тя. — Само такива стари хитреци като теб и Травис Макгий са интересни.
Познавам подобни знаци. Трябва да отбележа, че Линда е адски секси. Ушите й са секси, пръстите й, извивките на гърба й, всеки инч от тялото й. Потъркаляхме се край огъня, после се качихме в спалнята, там още веднъж се разкриха чудеса, земята се разтърси, появиха се дъги, падащи звезди и свръхестествени сили ни обладаха.
Би ли повярвал, скъпи читателю, че двама души, които са спали заедно половин живот, могат да открият, че сексът е великолепен и абсолютно неповторим?
Ако сте щастливец, това се случва, когато детето постъпи в колеж и кучето ти умре.
2.
Линда и аз живеем в стара каменна къща. Имаме десет акра в Лаудаун, Вирджиния, на един час път западно от Вашингтон. Пред къщата има поточе, обор и езерце. Наоколо се простират неголеми хълмове.
Преди живеехме в столицата, но когато третият ми роман успя, решихме да се преместим някъде, където има повече дървета и по-малко досадници. По онова време Линда беше съветник на сенатор, печелеше добре, работата я забавляваше, а и наоколо се носеше омайващото усещане за власт, към което всеки във Вашингтон се стреми. Именно по същото време някакви добри и мъдри мъже в Ню Йорк решиха да платят 350 000 долара за авторските права на моя последен трилър. По този начин осигуриха забавление за читателя и заслужен приход за автора.
Онази вечер, някъде към втората бутилка шампанско, аз казах:
— Знаеш ли, можехме да живеем в провинцията, ако не беше работата ти.
Тя се усмихна със странната си усмивчица и неочаквано съобщи:
— Защо просто не пратим работата по дяволите?
Аз, разбира се, се съгласих и след няколко седмици тя вече бе заменила своята блестяща политическа кариера за ролята на жена на писател, господарка на ферма и майка домакиня. Никога повече не погледна назад.
„Дълс Интернешънъл“ е най-красивото летище в света, но понеже нямаше полет до Ню Йорк тази сутрин, отидох до „Вашингтон Нешънъл“, за да се включа към старата и изпитана линия. Самолетът бе скъп и предварително резервиран, нещо като превозвач за богатите и могъщите, но не му търсех кусурите. Дайън Сойер беше тук (още три точки за нея), а също и Лудият Ал Хейг и Сам Доналдсън (седнах колкото е възможно по-далеч от Сам, той едва ли някога ще се възстанови от годините, прекарани зад Рейгън, и от непрекъснатия грохот на хеликоптерите). Вече затваряха вратите, когато се появи единственият кандидат за президент, който някога ми е бил приятел — Харисън Прескът.