— Да?
Устните й бяха яркочервени, очите й — с цвета на парите. Представих й се, без да й обяснявам с какво точно се занимавам. Тя се усмихна извинително — закъснявала за среща.
— Отвън ме чакат кола и шофьор — оповестих аз великодушно. — Мога да ви откарам.
Бях сигурен, че е от типа жени, които биха се впечатлили от лимузината на Орт, и не сбърках. След малко, вече разположили се в дълбоките тапицирани седалки, тя попита:
— А сега, мистър Малой, бихте ли ми казали за какво става въпрос? Малко приятно апартаментче? Или пък вила с градина?
— Всъщност търся две млади жени — Блеър и Анет.
Рут Орландо с нищо не показа, че е шокирана от подобно разкриване на втория й бизнес. Напротив, сякаш й стана забавно.
— О, тези двете… И как точно ме свързахте с тях?
— Срещнах ги миналата седмица. Казах, че си търся къща, и те ви споменаха. Загубих телефоните им, но си спомних вашето име.
— Вие сте любопитен човек. Добре, ще се опитам да ви помогна, но навярно знаете, че младите момичета постоянно са в движение.
— Надявах се да ги видя тази вечер.
— И двете ли?
— Ако е възможно.
— Нека помисля. Окей, заповядайте в моя апартамент, да речем, около десет. Ще имам гости. Възможно е сред тях да бъдат Блеър и Анет. Със сигурност обаче ще има други интересни млади момичета. Да разбирам ли, че предпочитате млади жени?
Ухилих се лукаво.
— Аз съм човек, който цени и опита.
Спряхме на мястото на срещата й и тя ми подаде визитната си картичка, като написа нещо на обратната страна.
— Блеър сменя местоживеенето си горе-долу веднъж седмично. Ще ви дам адреса на Анет.
Хвърлих едно око на написаното и измъкнах от джоба си две стодоларови банкноти. Очевидно тя бе от жените, които предпочитаха благодарности в брой.
— Благодаря — отвърна тя, след като видя банкнотите. — Наистина минете довечера. Имам чувството, че ще се разберем по всички въпроси.
Насочих се право към адреса, който ми бе дала — нов блок във „Вилидж“, близо до пресечката на „Блийкър“ и „Томпсън“. Ако изобщо това бе апартаментът на Анет, за съжаление нямаше никой, а портиерът отказа да бъде подложен на кръстосан разпит. Излязох на улицата и тъкмо се чудех какво да правя, когато един мъж ме приближи и попита:
— Грейди Малой?
Беше на около четиридесет, висок и слаб, с приятно лице и прошарена коса, но това, което най-много привлече вниманието ми, бе облеклото му. Нови черни мокасини, спортна жилетка, синьо-бяла риза, вратовръзка в пастелни цветове и елегантно палто от туид — малцина американци биха имали дързостта да се облекат по този начин, без да са сигурни, че не са сгрешили. На подобни неща те учат дори и в колежа — вече е твърде късно. За да се облечеш така, някой трябва да те е обучавал от малък и на дванайсет години да си достатъчно разумен, за да знаеш, че умните купуват от „Брукс Брадърс“ ризите, но не и костюмите си. Външният вид на непознатия мъж срещу мен издаваше принадлежността му към американския елит, който свързвах най-вече с наследените богатства, старите адвокатски кантори, Джордж Буш и Пиер Дюпон.
Продължих да го гледам втренчено, докато той не каза:
— Грейди? Аз съм Лий Драпър. Обядвал ли си?
Признах, че не съм.
— Зад ъгъла има приятно ресторантче.
Въздъхнах и го последвах. Кварталът беше доста приятен. Наблизо бе театърът, където преди години с Линда гледахме „Фантастичните“. Магазини за дрехи и грънчарски дюкяни се редуваха с гръцки и италиански ресторанти. Чудех се как ли ме е открил Драпър. Вероятно шофьорът е докладвал за разходките ми. Ползването на лимузината си имаше последици.
Ресторантчето наистина бе превъзходно. Драпър поръча филе, ръжен хляб, горчица и бира. Аз се съгласих с избора и седнахме на масата до прозореца, откъдето можех да наблюдавам лимузината, утихнала на забранено за паркиране място.
— Хари ми даде визитката ти — казах. — Имах намерение да ти звънна.
Лий Драпър повдигна вежди. Изглеждаше също толкова интелигентен, колкото и елегантен, но лицето му излъчваше нещо сурово и арогантно — блясъка на очите, извивките на устните. Гледам на лицата така, както ФБР — на отпечатъците. Мисля, че те казват почти всичко, което те интересува. Драпър определено не ми вдъхваше пълно доверие.
— Честно казано, Орт се безпокои за теб — промърмори той.
И аз си мислех нещо подобно.
— С какво точно се занимаваш?