— Ще говорим утре — отвърнах. — Имам няколко срещи довечера.
— Това не е много мъдро.
— Да, сигурно не е — съгласих се аз. — Какво предлагаш?
Той за момент се поколеба, сякаш наистина щеше да направи мъдро предложение.
— За да накараме Палмак да не докосват Бони, трябва да намерим касетата и да им я поднесем на сребърен поднос.
Пак възхитителна реч. Нима Орт Бътлър някога е поднасял нещо на някого в сребърен поднос?
Защо толкова ме дразнеше Драпър? Отговорът не бе единствено в самия него, а по-скоро в това, което представляваше. Трябва да знаете, че Вашингтон е тъпкан с пари — пари, страх и алчност. Политици, отчаяно искащи да бъдат избрани, се кооперират с определени групировки, отчаяно искащи да имат влияние. Но щом веднъж политиците приберат парите, те вече не знаят какво да правят. Тогава се появяват „консултантите“, скрита армия от самолюбиви експерти, които за съответната сума ще ви напишат речи, ще изгладят имиджа ви, ще запишат телевизионните ви клипове и ще дискредитират опонента ви. Тези меркантилни типове се въртят около Вашингтон като мухи около лайно и Лий Драпър просто беше един от тях, макар и по-излъскан.
Той ме последва на улицата.
— Ще се чуем — казах му.
Шофьорът успя да отвори вратата пред мен, без дори да излиза от лимузината. Обърнах се към Лий Драпър, най-добре облеченият в света специалист по опазване на хората.
— Кажи ми, бил ли си някога в „Брукс Брадърс“?
Лицето му се изопна в предпазлива усмивка.
— Разбира се. А ти?
— Не — отвърнах аз. — Дори не съм минавал оттам.
10.
В тетрадката на Бони открих инициалите „Дж. К.“ и името „Джилс“. И следният фрагмент:
„Дж. предизвиква такова съжаление. Жена му го напуснала, той мрази работата си и твърди, че всички са против него. Как е възможно да е тъй известен и силен и същевременно толкова нещастен? Сексът също не го прави щастлив. Дори не би и опитал. Единственото, което иска, е да завържа ръцете му за леглото, да се съблека само по ботуши и бикини и да го ругая и удрям с камшик. Той си има истински камшик, но аз отказах да го използвам. Той обаче толкова ме моли, че го ударих няколко пъти с колана. Тогава той се разплака за майка си. Беше толкова гадно, че си излязох, без да му искам парите, но той ми се обади на следващия ден и каза, че съм го «пречистила» и че ще ми плати 500 долара, ако отида пак. Заслужава ли си?“
Проверих телефонните номера и установих, че Дж. не е никой друг, ами Джилс Кеслър. За момент бях изненадан, но не чак толкова. Бях чувал историйки за странното му поведение. Историйки, каквито репортерите си разказват на чашка, доказвайки си, че редакторите наистина са луди хора.
Джилс Кеслър беше може би един от тримата най-могъщи журналисти в Америка. Не говоря за властта да закриеш например бродуейско шоу, а за властта да насочваш общественото мнение във всички възможни аспекти. По мое време познавах неколцина подобни редактори и, независимо от външните им различия, те еднакво желаеха да са силни — по същия начин, по който акулата желае да се докопа до крака ти. Може би бяха започнали като обикновени репортери, но впоследствие се бяха променили, бяха зърнали Големия Живот и бяха правили десетки опити да съсипят доскорошните си колеги. За да приготвиш омлет, трябва да счупиш яйцата. За да станеш известен редактор, трябва да съсипеш доста репортери.
Слуховете твърдяха, че Джилс не просто уволнявал този или онзи, а направо тероризирал критиците си. Един от тях се беше самоубил. Но всъщност това, което репортерите казваха, нямаше особено значение. Печалбите бяха невероятни, а бордът на директорите смяташе, че Джилс направо е достигнал небето.
Тук ще добавя, че личните ми контакти с Джилс винаги са били приятни. Беше очарователен, стига да не работиш за него.
Пред офиса на Джилс седеше холеричен ирландец с тъпо изражение, който ми съобщи, че мистър Кеслър не се срещал с никого без предварителна уговорка. Когато настоях, той истерично се развика:
— Махайте се или ще повикам охраната!
Надрасках на един лист „Джилс, търся Блеър. Спешно е. Грейди Малой“.
— Дайте му това — казах.
В същото време обаче пристигна охраната. За щастие, оказа се, че става дума за пазач, който не е настроен агресивно. Ирландецът ругаеше и двама ни, но вече се бях нервирал доста.
— Просто му дай бележката, тъпак такъв! — извиках аз.