11.
Върнах се в „Уолдорф“ и освободих шофьора. Във временната си баровска квартира хапнах един сандвич и звъннах на Линда. Тя беше говорила с Пени, но нищо не знаеше за Бони.
Бог знае, не ми се искаше отново да излизам, но не можех да пропилея вечерта. В тетрадката бе споменат един режисьор, от чиято работа се възхищавах години наред. Бони беше написала:
„Той иска просто три или четири момичета — колкото по-млади, толкова по-добре — да се облекат с кимона и да танцуват пред него. После ни кара да заставаме в различни пози, сякаш ни снима във филм, и когато се измори, ни разказва за Холивуд. Наистина е сладък, а и апартаментът му е страхотен — на една от етажерките са поставени два Оскара — но е доста тъжно. Той има две внучки на моята възраст, но никога не ги вижда и казва, че е стар за секс. Сладък е, но е толкова тъжен и самотен.“
Можеше ли да потърси скривалище чрез него? Да, но тази вечер нямах намерение да се изправям срещу самотен и тъжен старец.
И затова взех такси и се насочих към апартамента на Рут Орландо.
Тя ме посрещна усмихната и меко стисна ръката ми. Не знам защо, но за миг си представих Моника. Тя също беше красива.
Рут ме поведе навътре.
— Толкова се радвам, че дойде — прошепна тя.
Чудех се за какъв ли ме взема? В нейните очи може би бях старият глупак, който не може да обуздае нагона си?
Апартаментът на Моника беше огромен и бляскав, а този на Рут — малък и уютен. Две свързани стаи с камини, свещи, кожени кресла и тиха музика. Звучеше Сара Вон. Сервитьор сновеше насам-натам с напитки и ордьоври. Имаше около петнайсетина души, предимно млади жени и мъже на средна възраст. Светлината от свещите придаваше усещането за уединеност и интимност.
Седнахме до малка, изящна масичка и в следващия миг ни поднесоха шампанско.
— Удобно ли се чувстваш? — попита тя.
— Повече от удобно.
— Радвам се. В определени моменти хората заслужават истински удоволствия.
— И ти ги осигуряваш?
— Осигурявам обстановката. Истинското удоволствие идва отвътре.
— Като наркотик е — казах аз. — Чувствам се отнесен.
Ласкаех я, но в думите ми имаше малко истина. След сцената с Джилс Кеслър тук се чувствах направо в рая.
— Най-силният наркотик е любовта — усмихна се Рут.
— Любовта или сексът?
— Според мен те са свързани. Ти как мислиш?
— В тази връзка най-голямото предизвикателство е да живееш щастливо само с един човек.
Имам перверзния навик винаги да отнасям темата към моногамията. Веднъж, на един купон в „Плейбой“, се опитвах да убедя Хю Хефнър3, че бракът е по-висше състояние от многобройните и безразборни връзки с очарователни и надарени двайсетгодишни момичета. Хеф, Бог да го благослови, просто цъкна с език и каза: „Не разбираш. Опитах брака и не се получи“.
— Сигурно — Рут продължаваше да се усмихва, — аз живея с много илюзии. Сексът с един непознат, когото няма да видиш повече, може да е красивият миг, споменът, който никога да не угасне. Обичам да помагам за достигането на такъв момент. В крайна сметка аз работя в бизнеса на удоволствията.
Усмихнах се, защото изразът ми хареса, пък и осъзнах, че и аз съм в същия бизнес, макар и в друго негово разклонение. Уви, светът се интересуваше много повече от нейните продукти, отколкото от моите.
Тя пое ръката ми и очевидно нямаше нищо против просто да седи така и да слуша как Крис Конър пее „Пролетта е тук“. Въпреки нежеланието си, трябваше да разваля магията.
— Мога ли да те попитам нещо не съвсем приятно?
— Не приличаш на такъв човек, Грейди.
— Познавах Моника Уилкокс. Знаеш какво се случи с нея. Това не те ли плаши?
За момент погледът й охладня. Сетне се усмихна измъчено.
— Самолети катастрофират, но ние продължаваме да летим, нали?
Аналогията беше идиотска — все пак говорехме за хладнокръвно убийство, а не за падащи самолети — но преди да отговоря, сервитьорът се приближи и пошепна нещо на Рут. Тя се изправи.
— Извини ме. Трябва да поздравя един гост. Чувствай се като у дома си. Запознай се с момичетата — ако, разбира се, нямаш нищо против да ме накараш да ревнувам.
Тя изчезна и аз останах до масичката, щастлив, че съм сред сенките, че мълча и просто наблюдавам какво става около мен. Жените бяха красиви, но една евроазиатка направо ме зашемети. Мъжете, между четиридесет и петдесетгодишни, имаха вид на проспериращи. Грозноват и нисък червенокос адвокат досаждаше на едно от момичетата с последното си спечелено дело, висок мъж с патрициански обноски разказваше за небостъргача, проектиран от него. Момичетата слушаха с привиден интерес и се усмихваха чаровно. Това ли искахме ние, мъжете — дори повече от секса — илюзията, че сме обожавани от красиви и млади жени?
3
Хю Хефнър — основател и досегашен издател на списанието „Плейбой“, известен с неувяхващата си страст към красиви млади фотомодели. — Бел.прев.